Изминах половината разстояние до първата пресечка и погледнах назад, като очаквах, че двамата ще зяпат след мен. Но не. Те още танцуваха. И това беше прекрасно.
Встрани от Канзас Стрийт имаше бензиностанция. Влязох да попитам за Кошут Стрийт, която местните наричаха „Косут“. Откъм сервиза се чуваха бръмченето на въздушен компресор и музика от транзистор, но в канцеларията нямаше никого. Не съжалявах, защото видях нещо полезно до касата: телена стойка с карти на града и на окръга. В най-горното отделение стърчеше самотен план на града, мръсен и забравен. На предната корица се мъдреше снимка на невероятно грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън. Пол беше подпрял брадвата си на рамо и се усмихваше под яркото слънце. „Дери е единственият град, който би избрал за своя емблема пластмасова статуя на дървосекач“ — помислих си.
Точно зад бензиновите колонки имаше стелаж с вестници. Взех за камуфлаж един брой на „Дейли Нюз“ и хвърлих четвърт долар върху купчината монети на полицата до стелажа. Не знам дали хората през петдесет и осма бяха по-честни, но със сигурност бяха много по-доверчиви.
Разгледах плана на града и се оказа, че Кошут Стрийт е само на петнайсет минути път от бензиностанцията. Минах под брястове, които тепърва щяха да загинат в епидемията от гъбично гниене през седемдесетте — дървета, които все още бяха зелени като през юли. Край мен префучаваха хлапета на велосипеди, други играеха в дворовете. Групички възрастни чакаха на автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телеграфните стълбове. Жителите на Дери си гледаха работата и аз гледах моята — обикновен човек със сиво яке, леко накривена сламена шапка и сгънат вестник в ръка. Може би се оглеждах за гаражна разпродажба или за имот, който да купя изгодно. Изглеждах съвсем нормално.
Поне така се надявах.
„Кошут“ беше улица със старомодни четвъртити къщи с дворчета, оградени с жив плет. На моравите се въртяха градински пръскачки. Две момчета претичаха покрай мен, като си подхвърляха футболна топка. Някаква жена със забрадка (и със задължителната цигара, стърчаща от устата ѝ) миеше с маркуч семейния автомобил и от време на време пръскаше кучето, което отскачаше назад и сърдито лаеше. Кошут Стрийт сякаш беше декор в старомоден комедиен сериал.
Две момиченца въртяха въже, а трето чевръсто скачаше през него, като припяваше:
— Чарли Чаплин замина за Франция! Да зяпа мацки, давам ти гаранция! Поздрав на нашия крал! Поздрав на нашата кралица! Татко ми кара колесница!
Въжето плющеше върху настилката. Усетих, че някой ме гледа. Жената със забрадката беше прекъснала заниманието си и стоеше неподвижно с маркуч в едната ръка и голяма насапунисана гъба в другата. Наблюдаваше ме как се приближавам към играещите момичета. Аз ги заобиколих отдалеч и тя отново се захвана с колата.
„Голям риск поех, като заговорих ония хлапета на Канзас Стрийт“ — помислих си. Всъщност не беше точно така. Ако се бях приближил до момиченцата с въжето… ето това щеше да е рисковано. С Ричи и Беви обаче не бях сгрешил. Стана ми ясно още щом ги видях, а и те го почувстваха. Разбрахме се с погледи.
— С вас не сме ли се срещали преди? — беше попитала Бевърли.
В края на Кошут Стрийт се издигаше масивна сграда, наречена „Увеселителен център «Уестсайд».“ Изглеждаше изоставена и насред запуснатата морава имаше голяма табела: ОБЩИНСКИ ИМОТ ЗА ПРОДАН. Безспорно интересен обект за всеки уважаващ себе си агент по недвижими имоти. На асфалтовата алея през две къщи от сградата момиченце с рижава коса и обсипано с лунички лице караше велосипед с допълнителни колелца. Припяваше си безспир една и съща фраза:
— Бинда-банда, видях цялата банда, динда-данда, видях цялата банда, ринда-ранда, видях цялата банда…
Тръгнах към увеселителния център, сякаш това бе най-интересното нещо на света, но изпод око наблюдавах госпожичката с морковената коса. Тя се поклащаше наляво-надясно на седалката на велосипеда, сякаш опитваше колко може да си позволи, без да се катурне на земята. Съдейки по ожулените ѝ колене, не се пробваше за пръв път. На пощенската кутия пред къщата ѝ нямаше име, само номер: 379.