Отидох до табелата ПРОДАВА СЕ и се престорих, че записвам нещо върху вестника. После се обърнах и тръгнах по обратния път. Когато минах край къщата на „Кошут“ 379 (вървях по другия тротоар и се преструвах на вглъбен във вестника), на външната площадка излезе жена, хванала за ръка момченце. Малкият хапваше от нещо, завито в салфетка, а с другата си ръка държеше въздушната пушка „Дейзи“, с която много скоро щеше да се опита да прогони обезумелия си баща.
— Елън! — извика жената. — Слез от това чудо, преди да се пребиеш! Ела да си вземеш бисквитка.
Елън Дънинг слезе от велосипеда, остави го на алеята и изтича в къщата, пеейки с цяло гърло:
— Синда-санда, видях цялата банда!
Къдриците ѝ, които не бяха толкова привлекателно червени като косата на Бевърли Марш, подскачаха като бунтуващи се пружини на матрак.
Момченцето, което щеше да порасне и да напише сърцераздирателното есе, от което щях да се просълзя, последва сестричката си. Момченцето, което единствено щеше да оцелее от цялото семейство.
Освен ако не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял — след като бях видял истинските хора в истинския им живот, изглеждаше, че нямам избор.
Седма глава
Как да ви разкажа за седемте ми седмици в Дери? Как да обясня защо започнах да мразя и да се страхувам от този град?
Не беше защото Дери криеше тайни (въпреки че това беше истина) и не защото там се бяха случили потресаващи престъпления (също вярно), някои все още неразкрити. „Всичко това свърши“ — беше казало момичето на име Бевърли. Ричи се беше съгласил и аз повярвах… макар че според мен сянката така и не напусна напълно града със странния му хлътнал център.
Намразих го заради чувството за надвиснала опасност и че сякаш се намирам в затвор с разтегливи стени. Поисках ли да изляза оттам, щеше да ме пусне (на драго сърце!), но ако останех, щеше да ме притисне още по-плътно, докато не мога да дишам. И най-лошото беше, че напускането му не бе възможност за избор, защото вече бях видял Хари преди удара и накуцването, но с малко идиотска усмивка. Бях го видял, преди да стане Хари Жабока.
Бях видял и сестра му. Сега тя беше само име в старателно написано есе, безлико момиченце, което обича да бере цветя и да ги нарежда във вази. Понякога лежа буден и си мисля как тя се готвеше да обикаля къщите на Хелоуин, облечена като принцеса Съмърфол Уинтърспринг. Ако не направех нещо, това никога нямаше да се случи. Чакаше я ковчег след дълга и безрезултатна борба за живот. Ковчег чакаше и майка ѝ, чието име все още не знаех. И Трой, и Артър, известен като Туга.
Ако бях допуснал това да се случи, нямам представа как щях да живея със себе си. Ето защо останах, но не беше лесно. И всеки път, когато се замислях как ще го преживея отново в Далас, съзнанието ми заплашваше да се вцепени. Казвах си, че Далас поне няма да бъде като Дери. Защото няма на света място като Дери.
Как да ви го разкажа?
Като учител имах навика да оформям мислите си, за да са ясни. В художествената проза и документалната литература винаги има само един въпрос и само един отговор. „Какво се случва?“ — пита читателят. „Ето какво се случи — отговаря писателят. — Това… и това… и това. Придържай се към най-лесното и простото.“ Това е единственият начин да бъдеш разбран.
Затова ще се опитам, въпреки че не трябва да забравяте, че в Дери реалността е тънък лед на дълбоко езеро с тъмни води. И все пак:
Какво се случи?
Ето какво се случи. Това. И това.
В петък, втория ми ден в Дери, отидох в градския супермаркет на Сентър Стрийт. Чаках до пет следобед, защото предполагах, че там ще бъде най-оживеното място — в края на краищата, в петък дават заплати и за много хора (имам предвид жени, защото едно от правилата в живота през 1958 година е „Мъжете не пазаруват“) това означава пазарен ден. Тълпите купувачи ме улесняваха да се слея с тях. За да им помогна в това отношение, отидох в „У. Т. Грант“ и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини работни ризи. Спомних си за Мъжа без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“ и си купих работни ботуши „Улвърин“. По пътя за супермаркета непрекъснато ги удрях в бордюра на тротоара, докато носовете се протриха.
Както се надявах, в магазина имаше много клиенти. И пред трите каси имаше опашки, пътеките бяха пълни с жени, които бутаха пазарски колички. Неколцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз взех една. Сложих вътре торбичка ябълки (невероятно евтини) и торбичка портокали (скъпи почти колкото през 2011 година). Лъснатият дъсчен под скърцаше под краката ми.