Какво точно правеше господин Дънинг в супермаркета на Сентър Стрийт? Бевърли не беше казала. Не беше управител. Погледнах в остъклената канцелария зад секцията със стоките и видях белокос господин, който можеше да бъде дядо на Елън Дънинг, но не и баща. И на табелката на бюрото му пишеше ГОСПОДИН КЪРИ.
Докато вървях към задната част на магазина и минавах покрай млечните продукти (развеселих се, като прочетох рекламата ОПИТВАЛИ ЛИ СТЕ КИСЕЛО МЛЯКО? АКО НЕ СТЕ, ЩЕ ВИ ХАРЕСА, КОГАТО ГО ОПИТАТЕ), чух смях — женски смях от сорта „Ах, ти, негоднико“, който веднага разпознаваш. Завих по отсрещната пътека и видях група жени, облечени в почти същия стил като дамите в универсалния магазин „Кенебек Фрут“, насъбрали се около щанда за месо. На ръчно изработена дървена табелка, окачена на декоративни хромирани вериги, пишеше МЕСАРНИЦА, ДОМАШНИ КОТЛЕТИ, а отдолу — ФРАНК ДЪНИНГ, ГЛАВЕН МЕСАР.
Понякога животът поднася случайни стечения на обстоятелствата, които никой писател на художествена проза не се осмелява да копира.
Франк Дънинг разсмиваше дамите. Приликата с разсмяния, който влизаше в часовете ми по английски, беше свръхестествена. Той беше същински Хари, само че косата му беше почти напълно черна вместо цялата посивяла и добродушната усмивка беше заменена с вулгарно, мошеническо хилене. Дори Бевърли го беше определила като котешко мяукане и защо не? Тя може и да беше само на дванайсет-тринайсет години, но беше момиче, а нежният пол си падаше по Франк Дънинг. И той го знаеше. Сигурно имаше причина цветът на женското съсловие в Дери да харчи заплатите на съпрузите си в централния супермаркет вместо в малко по-евтиния „А&П“. И наблизо имаше такъв магазин. Господин Дънинг беше хубавец. Носеше чиста бяла престилка (само леко изпръскана с кръв на маншетите, но нали беше месар). На главата му се кипреше стилна бяла шапка, нещо средно между кепе на готвач и барета на художник, килната над едната му вежда. Модно и закачливо.
Общо взето, господин Франк Дънинг, с розовите си, гладко избръснати бузи и безупречна прическа, беше божи дар за Малките жени. Докато бавно вървях към него, той завърза пакет месо с връв, която издърпа от ролка на макара до теглилката, и написа цената с театрален замах на черния си маркер. Даде го на дама на петдесетина лета в домашен халат на големи разцъфнали розови рози и найлонови чорапи с ръбове, която се изчерви като ученичка.
— Заповядайте, госпожо Левеск, половин килограм немски салам, нарязан на тънко. — Той се наведе поверително над гишето, така че госпожа Левеск (и другите дами) да могат да доловят уханието на одеколона му. Какъв ли беше? „Аква Велва“? „Фред Туми“? Не. Мисля, че чаровник като Франк Дънинг би предпочел нещо малко по-скъпо. — Знаете ли какъв е проблемът с немския салам?
— Не — отвърна тя, провлачвайки думата. Другите дами забъбриха в трепетно очакване.
Очите на Дънинг се стрелнаха за миг към мен и не видяха нищо интересно, но щом отново погледнаха госпожа Левеск, възвърнаха патентования си блясък.
— Един час след като го изядете, сте гладни за още.
Не бях сигурен дали всички дами разбраха шегата, но всички изпискаха одобрително. Дънинг доволно изпрати госпожа Левеск и докато отминавах, насочваше вниманието си към някоя си госпожа Бауи, която сигурно също щеше да бъде щастлива да го приеме.
„Мил човек. Все се шегува.“
Но очите на милия човек бяха студени. Когато общуваше с очарования си харем, ставаха сини, но щом погледна мен — макар и за миг, можех да се закълна, че придобиха сив оттенък, цвета на вода под небе, от което скоро ще завали сняг.
Супермаркетът затваряше в шест вечерта и когато излязох с малкото си покупки, беше пет и двайсет. На Уичам Стрийт имаше закусвалня. Поръчах си хамбургер, кока-кола и шоколадов пай. Паят беше превъзходен — истински шоколад и истински крем. Изпълни устата ми като бирата на Франк Анисети. Мотах се колкото можах по-дълго и после тръгнах към канала, където имаше пейки. Виждаше се и супермаркетът на Сентър Стрийт — тясна ивица, но достатъчно. Бях се нахранил, но изядох и един портокал. Хвърлих обелките през бетонния парапет и загледах как водата ги отнася.
Точно в шест светлините на големите витрини на супермаркета угаснаха. В шест и петнайсет излязоха последните клиентки, които помъкнаха големи пазарски чанти по „Горната миля“ или се скупчиха около телефонния стълб на бели ивици. Дойде автобус с надпис ЕДИН КРЪГ С ЕДИН БИЛЕТ и те се качиха. В седем без петнайсет започнаха да си тръгват служителите на супермаркета. Последни излязоха управителят господин Къри и Дънинг. Стиснаха си ръцете и се разделиха. Къри пое по уличката между супермаркета и съседния магазин, вероятно за да вземе колата си, а Дънинг се отправи към автобусната спирка.