Там бяха останали само двама души. Не исках да се присъединявам към тях и благодарение на еднопосочното движение не ми се наложи. Приближих се до друг боядисан в бяло стълб, този до „Странд“ (където в момента прожектираха „Кели Картечницата“ и „Момичето от изправителния дом“ и големият плакат обещаваше ЩУР ЕКШЪН), и зачаках заедно с неколцина работници, които обсъждаха евентуалните резултати в Световните серии. Можех да им разкажа много за тях, но си държах устата затворена.
Дойде градски автобус и спря пред супермаркета на Сентър Стрийт. Дънинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря пред кинотеатъра. Пуснах работниците пред мен, за да видя колко пари слагат в автомата, монтиран до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземен в научнофантастичен филм, който се прави на землянин. Беше глупаво — исках да пътувам с градския автобус, а не да взривя Белия дом със смъртоносен лъч, но това не промени чувството.
Единият работник показа жълта като канарче карта и за миг се замислих за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха петнайсет цента в автомата. Монетите изтракаха и иззвъняха. Направих същото, въпреки че ми отне повече време, защото десетте цента залепнаха за потната ми длан. Струваше ми се, че всички погледи са вперени в мен, но когато вдигнах глава, пътниците или четяха вестници, или безучастно гледаха през стъклата. В автобуса се носеше синьо-сивкав дим.
Франк Дънинг беше на половината разстояние вдясно. Сега носеше сиви панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Елегантно. Палеше цигара и не ме погледна, когато минах покрай него и седнах отзад. Автобусът пъшкаше по пътя си по еднопосочните улици, после изкачи „Горната миля“. Щом стигнахме до западния жилищен район, пътниците започнаха да слизат. Всичките бяха мъже. Жените вероятно се бяха върнали вкъщи и прибираха покупките или приготвяха вечеря. Автобусът се изпразваше. Франк Дънинг остана на мястото си, пушейки цигара, и аз се запитах дали накрая няма да останем последните двама пътници.
Оказа се, че не е било необходимо да се тревожа. Когато автобусът зави към спирката на ъгъла на Уичам Стрийт и Чарити Авеню, Дънинг хвърли цигарата на пода, смачка я с тока си и стана от мястото си. Тръгна с лекота по пътеката, без да използва дръжките, но олюлявайки се с движенията на намаляващия скоростта автобус. Някои хора не губят физическата грациозност на младостта до относително късен период в живота. Дънинг, изглежда, беше един от тях. От него би станал отличен танцьор на суинг.
Той потупа шофьора на автобуса по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Беше кратък и по-голямата част се изгуби в свистенето на въздушните спирачки, но долових „трима чернилки заседнали в асансьор“ и реших, че не е онзи, който разказа на харема домакини. Шофьорът прихна да се смее, после дръпна никелирания лост, който отваряше предните врати, и подвикна:
— Ще се видим в понеделник, Франк.
— Ако нивото на водата в реката не се повиши — отвърна Дънинг, чевръсто слезе по двете стъпала и скочи на затревената ивица на тротоара. Видях как мускулите му под ризата се издуват. Какъв шанс биха имали срещу него една жена и четири деца? Не голям, беше първата ми мисъл, но грешах. Правилният отговор беше никакъв.
Докато автобусът отминаваше, видях, че Дънинг изкачи стъпалата на първата сграда на Чарити Авеню. На люлеещи се столове на широката веранда седяха осем-девет мъже и жени. Някои поздравиха месаря, който започна да се ръкува с всички като политик, дошъл на официално посещение. Къщата беше триетажна, във викториански стил, типичен за Нова Англия. На стряхата на верандата беше окачена табела. Имах време да я прочета.
Под нея имаше по-малка оранжева табелка, на която пишеше:
Слязох от автобуса две спирки по-нататък по линията. Благодарих на шофьора, който сърдито изръмжа в отговор. Установих, че това е учтива размяна на реплики в Дери, Мейн. Освен ако, разбира се, не знаете няколко вица за чернилки, заседнали в асансьор, или може би за полския военноморски флот.