Тръгнах обратно към града, като притичах покрай пансиона на Една Прайс, където наемателите се събираха на верандата след вечеря като хората в един от романите на Рей Бредбъри за Грийн Таун, Илинойс. И Франк Дънинг приличаше на онези хора. Но и в Грийн Таун на Бредбъри се криеха ужаси.
— Добрият човек вече не живее в дома си — беше казал Ричи и беше абсолютно прав. Симпатягата живееше в пансион, където всички, изглежда, мислеха, че е котешки задник.
По мои изчисления „Пансионите на Прайс“ се намираше на не повече от пет преки западно от Кошут Стрийт 379, може би по-близо. Седеше ли в стаята си Франк Дънинг, след като другите наематели си бяха легнали, и гледаше ли на изток като правоверен, обърнат към киблата? Ако беше така, правеше ли го с усмивка от типа „хей, много се радвам да те видя“? Едва ли. И бяха ли очите му сини или студени и замислено сиви? Как обясняваше, че е напуснал домашното си огнище и живее с хора, които дишаха вечерния въздух на верандата на Една Прайс? Имаше ли история, в която съпругата му беше малко откачена или направо злодей? Сигурно. И вярваха ли му хората? Отговорът на този въпрос беше лесен. Няма значение дали говорим за 1958, 1985 или 2011 година. В Америка, където повърхностното винаги минава за задълбочено, хората вярват на типове като Франк Дънинг.
Следващия вторник наех апартамент по обява в „Дери Нюз“ като „полуобзаведен, в хубав квартал“ и в сряда, седемнайсети септември, господин Джордж Амбърсън се нанесе. Сбогом, „Дери Таун Хаус“, здравей Харис Авеню. Бях живял през 1958 година само малко повече от седмица, но вече започвах да се чувствам удобно там, без да съм местен жител.
В полуобзаведения апартамент имаше легло (с няколко петна на дюшека и без завивки), диван, кухненска маса, на която единият крак трябваше да се подпре, за да не се клати, и стол с жълта пластмасова седалка, която издаваше странен звук, когато без желание пускаше дъното на панталоните ми. Имаше и печка, и тракащ хладилник. В кухненския склад открих климатик — вентилатор с изпочупен щепсел, който изглеждаше абсолютно убийствен.
Имах чувството, че апартаментът, който беше точно под летателния път на самолети, подхождащи към приземяване на летището в Дери, е скъпичък с цената си от шейсет и пет долара на месец, но се съгласих да го наема, защото хазяйката, госпожа Джоплин, беше готова да си затвори очите за липсата на препоръки на господин Амбърсън. Помогна и фактът, че той предложи да предплати в брой наема за три месеца. Въпреки това тя настоя да препише информацията от шофьорската ми книжка. Дори да ѝ се стори странно, че един търговец на недвижими имоти на свободна практика от Уисконсин има шофьорска книжка, издадена в Мейн, госпожа Джоплин не каза нищо.
Радвах се, че Ал ми беше дал много пари. Парите успокояват непознатите.
И това не важи само за 1958 година. Само за триста долара успях да превърна полуобзаведения апартамент в напълно обзаведен. Деветдесет от тристате долара отидоха за телевизор и маса втора употреба. Вечерта гледах Шоуто на Стив Алън на хубав черно-бял телевизор, а после го изключих, седнах до масата в кухнята и слушах рева на самолет, отправящ се към земята. От задния си джоб извадих тефтерче, което си бях купил от една дрогерия (където имаше надпис, че кражбата от магазин не е гот, пунтова или пинизчийска). Отгърнах на първата страница и щракнах новата си химикалка „Паркър“. Седях може би петнайсетина минути — достатъчно дълго друг самолет да избуча толкова близо, че очаквах удар, когато колесникът остърже покрива.
Страницата остана празна. Както и съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да го включа на скорост, единствената свързана мисъл, която ми хрумваше, беше, че миналото не трябва да бъде променяно.
Това не ми помагаше.
Най-после станах, взех вентилатора от склада и го сложих на кухненския плот. Не бях сигурен дали ще работи, но перката се завъртя и бръмченето на моторчето ми подейства странно успокояващо. Освен това заглуши досадното тракане на хладилника.
Отново седнах. Този път съзнанието ми беше по-ясно и роди няколко думи.
Да кажа на полицията.
Да се обадя анонимно на месаря и да кажа: „Наблюдавам те, копеле, и ако направиш нещо, ще те издам.“
Да набедя месаря за нещо.
Някак да извадя от строя месаря.