Спрях дотам. Хладилникът изтрака. Нямаше кацащи самолети и движение по Харис Авеню. В момента бяхме само аз, вентилаторът и недовършеният списък. Най-после написах последната точка:
Да убия месаря.
Смачках листа, отворих кутията кибрит, поставена до печката, и драснах клечка. Вентилаторът веднага я угаси и отново се замислих колко трудно е да се променят някои неща. Изключих вентилатора, запалих друга клечка кибрит и я допрях до топчето хартия. Докато гореше, го хвърлих в умивалника, изчаках го да се превърне в пепел и пуснах водата.
След това господин Джордж Амбърсън си легна.
Но дълго време не заспа.
Когато в дванайсет и половина последният самолет за нощта прелетя ниско над покрива, аз все още бях буден и мислех за списъка си. Да съобщя на полицията беше изключено. Това можеше да има резултат с Осуалд, който щеше да заяви неувяхващата си обич към Фидел Кастро в Далас и Ню Орлиънс, но Дънинг беше нещо друго. Него го харесваха и беше уважаван член на обществото. Пристигнал в град, където не обичат външни хора. Следобед, след като излязох от дрогерията, отново видях Човека без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“. Бях облечен в работническите си дрехи, но те ме погледнаха равнодушно: „Ти пък кой си, по дяволите?“
Дори да живеех в Дери от осем години, а не от осем дни, какво щях да кажа на полицията? Че съм имал видение как Франк Дънинг убива семейството си в нощта на Хелоуин? Изобщо нямаше да ми повярват.
Малко повече ми харесваше идеята да се обадя анонимно на касапина, но тази възможност ме плашеше. Обадех ли се на Франк Дънинг — или на работното му място, или в пансиона на Една Прайс, където несъмнено щяха да го повикат на общия телефон в приемната — щях да променя събитията. Подобно обаждане може би щеше да му попречи да убие семейството си, но ми се струваше, че по-скоро ще има обратния ефект и ще го тласне отвъд ръба на здравия разум, който демонстрираше с приветливата си усмивка а ла Джордж Клуни. Вместо да предотвратя убийствата, можеше да направя така, че да се случат по-скоро. Знаех къде и кога ще бъдат извършени. Ако го предупредях, залаганията щяха да приключат.
Да го набедя за нещо? Това може и да има резултат в шпионските романи, но аз не бях агент на ЦРУ, а учител по английски.
Някак да извадя от строя месаря беше следващата точка в списъка. Добре, но как? Да го блъсна с форда „Сънлайнър“, докато върви по Чарити Авеню към Кошут Стрийт с чук в ръката и намерение за убийство в главата? Ако не извадех изумителен късмет, щяха да ме заловят и да ме изпратят в затвора. Пък и ранените хора обикновено се оправят. И щом оздравееше, той можеше да опита отново. Докато лежах в мрака, този сценарий ми се видя твърде приемлив, защото миналото не обича да бъде променяно и си пази територията.
Единственият сигурен начин беше да го следя, да изчакам, докато остане сам, и да го убия. Придържай се към най-лесното и простото.
Но и с този вариант имаше проблеми. Най-големият беше, че не знаех дали ще мога да го направя. Предполагах, че мога да го извърша, докато се опитвам да защитя себе си или друг. Обаче хладнокръвно? Макар да знаех, че евентуалната ми жертва ще убие съпругата и децата си, ако не бъде спрян?
Ами… ако го убиех и ме хванеха, преди да избягам в бъдещето, където бях Джейк Епинг, а не Джордж Амбърсън? Щяха да ме осъдят и да ме изпратят в щатския затвор „Шоушенк“. И щях да бъда там в деня, когато в Далас щяха да убият Джон Ф. Кенеди.
Дори това не беше същността на проблема. Станах, минах през кухнята, влязох в тясната като телефонна кабина баня, седнах на тоалетната и подпрях с длани челото си. Бях предположил, че есето на Хари е истината. Ал също. И вероятно беше така, защото на Хари леко му хлопаше дъската, а такива хора са по-малко склонни да се опитват да пробутват като реалност фантазии като убийството на цяло семейство. И все пак…
Деветдесет и пет процента вероятност не са сто — беше казал Ал. За същото говореше и Осуалд, почти единственият вероятен убиец, след като оставим настрана бръщолевенето за конспирация, но въпреки това Ал изпитваше съмнения.
Щеше да бъде лесно да проверя историята на Хари в дружелюбния за компютрите свят на 2011 година, но така и не го направих. И дори да беше абсолютно вярна, пак можеше да има важни подробности, които той бе изтълкувал погрешно или изобщо не бе споменал. Неща, които можеха да ме препънат. Ами ако вместо да се притека на помощ като сър Галахад, убиеха и мен заедно с тях? Това би променило бъдещето по всевъзможни интересни начини, но нямаше да бъда жив, за да разбера какви.