В съзнанието ми се зароди идея — налудничаво привлекателна. Можех да заема позиция срещу номер 379 на Кошут Стрийт в нощта на Хелоуин… и само да наблюдавам. Да се уверя, че наистина ще се случи, но и да забележа всички подробности, които единственият жив свидетел — травмирано дете — може да е пропуснал. После щях да отида с колата до Лисбон Фолс, да се провра през заешката дупка и незабавно да се върна на девети септември в 11:58 часа сутринта. Отново щях да си купя форда „Сънлайнър“ и да отида в Дери, този път зареден с информация. Вярно, вече бях изразходвал доста от парите на Ал, но бяха останали достатъчно, за да живея.
Идеята изскочи през портите, но се спъна още преди да стигне до първия завой. Целта на пътуването ми беше да разбера какъв ефект ще има върху бъдещето спасяването на семейството на чистача, а ако позволях на Франк Дънинг да извърши убийствата, нямаше да разбера. Пък и вече трябваше да го направя отново, защото щеше да има едно от онези пренастройвания, когато — ако — се върнех през портала, за да попреча на Осуалд. Един път беше лошо. Два пъти щеше да бъде още по-лошо, а три пъти — немислимо.
Имаше и нещо друго. Членовете на семейството на Хари Дънинг вече бяха умрели веднъж. Щях ли да ги осъдя да умрат втори път? Въпреки че всеки път имаше пренастройване и те не знаеха? И кой можеше да твърди, че на някакво дълбоко ниво не знаят?
Болката. Кръвта. Морковчето на пода под люлеещия се стол. Хари, който се опитва да уплаши и да прогони ненормалника с въздушна пушка „Дейзи“: „Остави ме на мира татко или ще те гръмна!“
Затътрих крака обратно през кухнята и спрях да погледна стола с жълтата пластмасова седалка.
— Мразя те, стол — рекох и после отново си легнах.
Този път заспах почти веднага. Когато се събудих в девет сутринта, слънцето грееше в спалнята ми, все още без завеси, птичките чуруликаха нафукано и реших, че знам какво да направя. Придържай се към най-лесното и простото.
По обяд си сложих вратовръзката, килнах сламената си шапка под елегантен ъгъл и отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“, където още имаше „ЕСЕННО НАМАЛЕНИЕ НА ОРЪЖИЯ“. Казах на продавача, че искам да си купя револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и от време на време ми се налага да нося големи суми пари. Той ми показа няколко, сред които Колт „Полис Спешъл“, трийсет и осми калибър. Цената беше девет долара и деветдесет и девет цента. Стори ми се абсурдно ниска, но после си спомних, че според записките на Ал поръчаната по пощата италианска пушка, която Осуалд бе използвал, за да промени историята, струваше по-малко от двайсет долара.
— Чудесно оръжие за самоотбрана — рече продавачът. — Абсолютно точен до петнайсет метра и ако някой глупак се опита да открадне парите ви, ще бъде много по-близо.
— Ще го купя.
Подготвих се за проверка на оскъдните ми документи, но пак забравих да се съобразя със спокойната атмосфера в Америка, където живеех сега. Сделката стана по следния начин: платих и си тръгнах с револвера. Нямаше попълване на формуляри и чакане. Дори не трябваше да казвам адреса си.
Осуалд бе увил пушката си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където живееше съпругата му с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от „Мейчън“ с оръжието си, ми хрумна, че знам как се е чувствал — като човек с взривоопасна тайна. Собственик на лично торнадо.
На входа на „Ленивият сребърен долар“ стоеше мъж, който би трябвало да е на работа в някоя фабрика, пушеше цигара и четеше вестник. Поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех и да се закълна, че не ме наблюдава.
Беше Човекът без тиранти.
Вечерта отново заех позиция близо до „Странд“, където на афиша пишеше: УТРЕ! „ПЪТЯТ НА ГРЪМОТЕВИЦАТА“ (РОБЪРТ МИЧЪМ) И „ВИКИНГИТЕ“ (КЪРК ДЪГЛАС)! Още ЩУР ЕКШЪН за любителите на киното в Дери.
Дънинг пак отиде на спирката и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Не беше необходимо. Знаех къде отива. Тръгнах към новия си апартамент, оглеждайки се за Мъжа без тиранти. Нямаше следа от него и си помислих, че появата му срещу спортния магазин е била случайна. И не беше кой знае какво. В края на краищата, „Ленивият долар“ беше предпочитано от него място. Фабриките в Дери работеха по шест дни седмично и работниците редуваха почивните си дни. В четвъртък Човекът без тиранти сигурно не беше на работа. Другата седмица той вероятно щеше да виси в „Ленивият“ в петък. Или във вторник.