Следващата вечер пак бях пред „Странд“ и се преструвах, че чета афиша за „Пътят на гръмотевицата“ (Робърт Мичъм фучи по най-пичовската магистрала в света!), предимно защото нямаше къде другаде да отида. До Хелоуин оставаха шест седмици и, изглежда, бях навлязъл във фазата на убиване на време в програмата ни. Този път обаче, вместо да се отправи към автобусната спирка, Франк Дънинг отиде до тройното кръстовище между Сентър, Канзас и Уичам Стрийт и застана там, сякаш се колебаеше. Пак беше изтупан в черни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и спортно сако на светлосиви карета. Шапката му беше килната назад. За миг си помислих, че ще отиде на кино да гледа най-нажежената магистрала в света, и в такъв случай щях небрежно да свърна към Канал Стрийт, но той зави наляво, по „Уичам“. Чух го, че си подсвирква. Правеше го добре.
Не беше необходимо да го следя. На деветнайсети септември Дън нямаше да извърши убийства с чук, но изпитах любопитство, пък и нямаше какво друго да правя. Той влезе в грил-бар „Фенерджията“; не беше луксозен като онзи в „Таун Хаус“, но не беше и долнопробен като онези на Канал Стрийт. Във всеки малък град има една-две кръчми на границата между двете, където се срещат като равни работници и чиновници, и този бар изглеждаше точно такова място. Обикновено в менюто фигурираше някой местен деликатес, който кара чужденците озадачено да се почесват по главите. Специалитетът на „Фенерджията“ беше нещо, наречено „Пържени хапки от омар“.
Минах край голямата витрина и видях, че Дънинг поздравява разни хора, докато прекосява бара. Стискаше ръце, пощипваше бузи, взе шапката на един човек и я запрати към мъж, който стоеше до джубокса „Боул Мор“. Той я хвана сръчно и всички се разсмяха. Дънинг беше готин пич. Все се шегуваше. Сякаш девизът му беше „Смей се и целият свят ще се засмее с теб“.
Видях го, че седна на маса близо до „Боул Мор“, и за малко да си тръгна, но бях жаден. Бирата щеше да ми се отрази добре и барът беше от другата страна на препълненото помещение и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Дънинг. Той нямаше да ме види, но аз щях да го държа под око в огледалото. Не че щях да забележа нещо кой знае колко шокиращо.
Освен това щях да остана в града още шест седмици и беше време да започна да се чувствам като у дома си. Решително влязох вътре и се озовах сред весели гласове, леко пиянски смях и песента на Дийн Мартин „Това е аморе“. Около масите сновяха сервитьорки с керамични халби бира и отрупани подноси с препълнени чинии с „Пържени хапки от омар“. Разбира се, имаше и издигащи се кълба синкав дим.
През 1958 година винаги имаше пушек.
— Забелязвам, че поглеждате към онази маса ей-там — каза някой до мен. Бях във „Фенерджията“ достатъчно дълго, за да си поръчам втора бира и „детско плато“ хапки от омар. Реших, че ако не ги опитам, винаги ще се чудя какъв е вкусът им.
Огледах се и съзрях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и шавливи черни очи. Приличаше на весела катеричка. Ухили ми се и протегна малка като на дете длан. Над китката му беше татуирана гологърда русалка, която щастливо размахваше опашка и намигаше.
— Чарлс Фрати, но може да ме наричате Чаз. Всички ми викат така.
Стиснах ръката му.
— Джордж Амбърсън, но може да ме наричате Джордж. Всички го правят.
Той се засмя. Аз също. Смята се за проява на лош вкус да се смееш на собствените си шеги (особено когато са глупави), но някои хора са толкова обаятелни, че не се налага да се смееш сам. Чаз Фрати беше един от тях. Сервитьорката му донесе бира и той вдигна чашата си.
— Наздраве за теб, Джордж.
— Ще пия за това — отвърнах и чукнахме чаши.
— Познаваш ли някого? — попита Чаз, поглеждайки в огледалото зад бара към голямата маса отзад.
— Не. — Избърсах пяната от устата си. — Те, изглежда, се забавляват повече от всички останали, това е всичко.
Чаз се усмихна.
— Това е масата на Тони Тракър. Може да гравират името му на нея. Тони и брат му Фил са собственици на фирма за превози на товари. Освен това притежават повече акри в града — и съседните градове — отколкото Картър хапчета за черния дроб. Фил не идва често тук, предимно пътува, но Тони не пропуска много петъчни или съботни вечери. Има много приятели. Винаги се забавляват, но най-големият купонджия е Франки Дънинг. Той разказва вицове. Всички харесват Тони, но обожават Франки.
— Говориш така, сякаш ги познаваш.
— От години. Познавам повечето хора в Дери, но не и теб.
— Защото отскоро съм тук. Занимавам се с търговия на недвижими имоти.