— Разбирам.
— Да.
Сервитьорката донесе поръчката ми и бързо се отдалечи. Купчината върху чинията беше огромна, но ухаеше страхотно и вкусът беше още по-хубав. Вероятно всеки беше малка бомба с холестерол, но през 1958 година никой не се тревожеше за това, което беше успокояващо.
— Помогни ми с омарите — предложих.
— Не, всичките са за теб. От Бостън ли си? Или от Ню Йорк?
Повдигнах рамене и той се засмя.
— Предпазлив си, а? Не те обвинявам, брат’чед. Бъбривците потапят кораби. Обаче имам ясна представа какво си намислил.
Ръката ми с вилицата застина на половината разстояние от устата ми. Във „Фенерджията“ беше топло, но изведнъж почувствах хлад.
— Така ли?
Чаз се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.
— Ако посоча евентуално място за мол, ще позная ли?
Изпитах облекчение. Мисълта, че съм в Дери, за да търся място за строеж на търговски център, не ми беше минавала през ума, но не беше лоша. Намигнах на Чаз Фрати.
— Не мога да ти кажа.
— Не, разбира се, че не можеш. Бизнесът си е бизнес. Ще оставим тази тема. Но ако решиш да включиш някой от местните хора в нещо хубаво, с удоволствие бих те изслушал. И за да ти покажа, че имам сърце, ще ти подскажа нещо. Ако все още не си огледал стария металургичен завод „Кичънър“, направи го. Идеално място. И знаеш ли какво е мол, синко?
— Бъдещето — отвърнах.
Той насочи пръст към мен като пистолет и ми намигна. Отново се засмях. Не можех да устоя. Отчасти от облекчение, че съм открил, че не всеки възрастен човек в Дери е забравил как да се държи дружелюбно с непознат.
— Улучи в десетката.
— И кой притежава земята, върху която е построен металургичният завод „Кичънър“, Чаз? Братята Тракър, предполагам.
— Казах, че те притежават повечето земя наоколо, не всичката. — Той погледна русалката. — Мили, да кажа ли на Джордж кой притежава онзи първокласен имот само на три километра от центъра на тази метрополия?
Мили размаха люспестата си опашка и разклати малките си колкото чаени чаши гърди. Чаз Фрати не сви ръка в юмрук. Мускулите на ръката му сякаш се раздвижиха сами. Хубав номер. Запитах се дали вади зайци от цилиндри.
— Добре, скъпа. — Той ме погледна отново. — Аз. Купувам най-доброто, а другото оставям на братята Тракър. Бизнесът си е бизнес. Може ли да ти дам визитната си картичка, Джордж?
— Разбира се.
Чаз извади визитка, на която пишеше: ЧАРЛС (ЧАЗ) ФРАТИ ПОКУПКО-ПРОДАЖБИ. Взех я и я пъхнах в джоба на ризата си.
— Щом познаваш хората тук и те те познават, защо не си при тях, а седиш на бара като новодошъл? — попитах.
Той сякаш се изненада, а после отново се развесели:
— Да не падаш от Марс, брат’чед?
— Нов съм тук. Не съм научил как стоят нещата. Не ми се сърди.
— Никога. Въртят бизнес с мен, защото притежавам половината мотели в града, кинотеатри в центъра и автокиното, една банка и всичките заложни къщи в Източен и Централен Мейн. Но не ядат и не пият с мен, нито ме канят на гости в домовете си или в крайградския им клуб, защото съм член на Племето.
— Не разбирам.
— Евреин съм, брат’чед. — Чаз видя изражението ми и се ухили. — Не схвана, нали? Дори когато отказах да ям от омара ти, пак не разбра. Трогнат съм.
— Опитвам се да проумея защо това би имало значение — отвърнах.
Той се засмя, сякаш това беше най-хубавият виц, който е чувал през годината.
— Тогава падаш от Луната.
В огледалото видях, че Франк Дънинг говори. Тони Тракър и приятелите му слушаха и широко се усмихваха. Щом избухнаха в гръмогласен смях, се запитах дали вицът е бил за трите чернилки, заседнали в асансьор, или нещо още по-забавно и злобно — трима чифути на игрище за голф може би.
Чаз проследи погледа ми.
— Франк знае как да развихри купона. Знаеш ли къде работи? Не, забравих, че си нов в града. В супермаркета на Сентър Стрийт. Месар. И съсобственик, макар че не го афишира. И знаеш ли какво още? Той е една от причините магазинът да работи отлично и да печели. Дамите му се лепят като мухи на мед.
— Така ли?
— Да, и мъжете го харесват. Но не всички. Мъжете невинаги харесват любимеца на жените.
Думите му ме накараха да се замисля за обсебеността на бившата ми съпруга по Джони Деп.
— Но не е и като едно време, когато той пиеше с тях, докато заведението затвори, а после играеше покер на товарното депо до зазоряване. Напоследък ще изпие една-две бири и ще си тръгне. Ще видиш.
Познавах от личен опит това поведение от спорадичните усилия на Кристи да контролира пиенето си, вместо изобщо да престане да пие. Успяваше за известно време, но рано или късно пак се отдаваше на порока.