— С удоволствие, господине. Желаете ли да оставите визитката си?
По дяволите. Трябваше да си напечатам няколко… което означаваше друго посещение в магазина за канцеларски пособия.
— Забравил съм ги в другото сако — отвърнах, — но мисля, че той ще ме помни. Пихме по чашка във „Фенерджията“.
Следобед започнах да обогатявам записките си.
Свикнах със самолетите, които подхождаха за приземяване над главата ми. Уредих да ми носят вестник и прясно мляко — бутилка от дебело стъкло, оставяна на прага. Също като безалкохолната бира, която ми беше поднесъл Франк Анисети при първото ми пътуване през 1958 година, млякото имаше невероятно истински вкус. Не знаех дали вече е изобретена изкуствената сметана и нямах намерение да разбера. Не и когато имаше такова превъзходно мляко.
Дните се нижеха. Четох записките на Ал Темпълтън за Осуалд, докато можех да рецитирам наизуст дълги откъси. Отидох в библиотеката и прочетох за убийствата и случаите на безследно изчезнали, потресли Дери през 1957 и 1958 година. Потърсих статии за Франк Дънинг и прословутата му сприхавост, но не открих нищо. Дори да е бил арестуван, новината не беше стигнала до полицейската рубрика във вестника, която в повечето дни беше обемиста, а в понеделник обикновено се разпростираше на цяла страница и съдържаше обобщение на престъпленията през почивните дни (повечето случили се след затварянето на баровете). Единственият репортаж, който намерих за бащата на чистача, беше за благотворителна акция през 1955 година. През есента супермаркетът на Сентър Стрийт бе дарил десет процента от печалбата си на „Червения кръст“, за да помогне за преодоляването на последиците от ураганите „Кони“ и „Даян“, които бяха връхлетели Източния бряг, бяха довели до смъртта на двеста души и бяха причинили огромни наводнения в Нова Англия. Имаше снимка на бащата на Хари, който връчва голям чек на регионалния директор на „Червения кръст“. Дънинг сияеше с усмивката си на кинозвезда.
Не отидох повече в супермаркета на Сентър Стрийт, но през уикенда — последният на септември и първият на октомври — проследих моя любим касапин в Дери, след като в събота той приключи полудневната си работа зад щанда за месо. Наех неугледен шевролет от „Херц“ на летището специално за тази цел. Имах чувството, че фордът „Сънлайнър“ не става за следене.
Следобед в първата събота Дънинг посети пазара за вещи втора употреба в Брюър с понтиак, който държеше в платен гараж в центъра и рядко използваше в делнични дни. В неделя отиде в дома си на Кошут Стрийт, взе децата и ги заведе да гледат два филма на цената на един — „Аладин“ и „Пепеляшка“ на „Дисни“. Дори от разстояние Трой, най-големият, изглеждаше отегчен до смърт и на влизане, и на излизане от кинотеатъра.
Дънинг не влезе в къщата нито когато ги взимаше, нито когато ги връщаше. Натисна клаксона, щом пристигна, а на връщане изчака, докато и четирите деца влязоха в дома си. Не потегли веднага. Седеше зад волана на своя боневил с бръмчащ мотор и пушеше цигара. Може би се надяваше, че хубавата Дорис ще излезе да поговорят. Когато се увери, че това няма да стане, той използва съседната алея, за да обърне, и изфуча с висока скорост. Гумите изскърцаха и вдигнаха облачета синкав дим. Наведох се на седалката на наетия автомобил, но не биваше да си правя труда. Дънинг не погледна към мен, докато минаваше, и когато се отдалечи по Уичам Стрийт, го последвах. Той върна колата си в гаража, където я държеше, отиде във „Фенерджията“, изпи само една бира в почти безлюдния бар и после с наведена глава затътри крака към пансиона на Една Прайс на авеню „Благотворителност“.