Следващата събота, четвърти октомври, пак взе децата и ги заведе на футболен мач в Университета на Мейн в Ороно, на петдесетина километра от Дери. Паркирах на Стилуотър Авеню и зачаках мачът да свърши. На връщане те се отбиха в „Девет долара и петдесет цента“ да обядват. Спрях в далечния край на паркинга и ги зачаках да излязат. Помислих си, че животът на частния детектив е скучен, каквото и да ни внушават филмите.
Когато Дънинг остави децата в дома им, над Кошут Стрийт падаше здрач. Трой очевидно бе харесал футбола повече от приключенията на Пепеляшка, защото изскочи от понтиака на баща си, като се смееше и размахваше знаменце на „Черните мечки“. Туга и Хари също имаха знаменца и също изглеждаха заредени с енергия. Елън не толкова много. Тя спеше дълбоко. Дънинг я занесе до вратата на къщата. Този път госпожа Дънинг се появи за миг — само колкото да вземе момиченцето от ръцете му.
Дънинг каза нещо на Дорис. Отговорът ѝ, изглежда, не му се понрави. Разстоянието беше твърде голямо, за да разгадая изражението му, но ѝ размаха пръст, докато говореше. Тя го изслуша, поклати глава, обърна се и влезе. Той стоя на прага още една-две минути и после свали шапката си и я удари в крака си.
Всичко това беше интересно — и показателно за отношенията им, но не помагаше за друго. Не и за онова, което търсех.
Открих го на следващия ден. Бях решил да направя само две разузнавателни минавания в неделя, защото имах чувството, че дори в наетата тъмнокафява кола, която почти се сливаше с пейзажа, пак ще ме забележи. На първото минаване не забелязах нищо и си помислих, че той вероятно се е прибрал за деня, и защо не? Беше мрачно и ръмеше. Дънинг може би гледаше спорт по телевизията заедно с останалите наематели и всичките пушеха като комини в приемната.
Оказа се, че греша. Точно когато завих по „Уичам“ за да мина за втори път, го видях да върви към центъра на града, издокаран със сини джинси, шлифер и широкопола непромокаема шапка. Минах покрай него и спрях на Мейн Стрийт на една пряка от гаража, който използваше. Двайсет минути по-късно го следях, докато той излизаше от града и се отправяше на запад. Движението не беше натоварено и го следвах от по-голямо разстояние.
Целта на пътуването му беше гробището „Лонгвю“, на три километра от автокиното на Дери. Дънинг спря пред сергия с цветя и купи две кошници с есенни цветя от възрастна жена, която държа голям черен чадър над двамата по време на покупката. Наблюдавах в огледалото за обратно виждане как той сложи цветята на седалката до себе си, качи се в колата си и потегли по пътя за гробището.
Обърнах и поех към „Лонгвю“. Поемах риск, но нямах друг избор, защото перспективата изглеждаше добра. На паркинга имаше само два пикапа, натоварени с градинарски инструменти, увити с мушама, и очукан стар товарен камион, сякаш изваден от военния резерв. Нямаше следа от понтиака на Дънинг. Насочих се към покритата с чакъл алея на гробището, което беше огромно и се простираше на десетки хълмисти акри.
От главната алея се разклоняваха малки пътеки. От падините и долчинките се вдигаше мъгла и дъждът се усилваше. Денят не беше подходящ за посещение на скъпите покойници и Дънинг нямаше компания. Лесно забелязах понтиака му, паркиран на една от страничните пътеки. Дънинг слагаше кошниците с цветя пред два съседни гроба. Предположих, че са на родителите му, но ми беше все едно. Обърнах колата и го оставих.
Когато се върнах в апартамента си на Харис Авеню, над града се сипеше първият за тази есен проливен дъжд. Каналът в центъра сигурно бучеше и особеното барабанене, което се чуваше през бетона в Лоу Таун, беше по-осезаемо от всякога. Циганското лято беше свършило, но не ми пукаше и за това. Отворих тефтерчето си, прелистих почти до края, където намерих празна страница и написах: „Пети октомври, 15:45 часа. Дънинг в гробище «Лонгвю», слага цветя на гробовете на родителите си(?). Дъжд.“
Бях намерил онова, което исках.
Осма глава
През седмиците преди Хелоуин господин Джордж Амбърсън огледа почти всички парцели, подходящи за търговски център, в Дери и съседните градове.
Знаех, че няма да ме приемат като съгражданин за толкова кратко време, но исках местните хора да свикнат с вида на спортния ми червен сънлайнър кабрио като част от пейзажа. „Ето го търговецът на недвижими имоти. Тук е почти от месец. Ако си знае работата, някой може да спечели.“
Когато хората ме питаха какво търся, аз намигах и се усмихвах. Когато ме питаха колко време ще остана, отговарях, че е трудно да се каже. Научих географията на града и започнах да уча жаргона през 1958 година. Така например научих, че войната означава Втората световна война, а конфликтът — Корея. И двете бяха свършили, затова прав им път. Хората се тревожеха от Русия и така нареченото „ядрено превъзходство“ на Съветския съюз, но не прекалено много. Безпокояха се и за престъпността сред младежите, но не прекалено много. Имаше рецесия, но бяха виждали и по-лошо. Когато се пазариш с някого, спокойно можеше да му кажеш, че се прави на евреин или че се цигани. Сред бонбоните за едно пени имаше индианчета, устнички и малки негърчета. На юг управляваха законите за расовата сегрегация, а в Москва Никита Хрушчов сипеше заплахи. Във Вашингтон президентът Айзенхауер беше в добро настроение.