Направих си труда да разгледам вече неработещия металургичен завод „Кичънър“ наскоро след като разговарях с Чаз Фрати. Заводът се намираше на голям, обрасъл с бурени парцел на север от града и наистина щеше да бъде идеално място за търговски център, щом до него стигнеше продължението на магистралата „Миля за минута“. Но в деня, когато отидох там, след като оставих колата си и вървях пеша, щом пътят се превърна в чакъл, който можеше да разбие оста и вероятно бе причината за упадъка на някоя древна цивилизация — виж какво сме постигнали, о могъщи, и плачи! Сред високите треви стърчаха купчини тухли и ръждясали части от стари машини. В средата имаше отдавна рухнал глинен комин. Страните му бяха почернели от сажди, а огромният отвор — пълен с мрак. Ако наведях глава и се прегърбех, щях да вляза в него, а аз не съм дребен.
През онези седмици преди Хелоуин видях и почувствах много от Дери. Дългогодишните жители се държаха любезно с мен, но — с едно изключение — никога приятелски. Изключението беше Чаз Фрати и връщайки се в мислите си към онзи момент, предполагам, че откровенията му трябваше да ми се сторят странни, но мислех за много други неща и Фрати не ми се виждаше чак толкова важен. Реших, че понякога срещаш приятелски настроен човек и това е всичко. Изобщо нямах представа, че мъж на име Вил Търкот е изпратил Фрати при мен.
Бил Търкот, или Мъжа без тиранти.
Бевърли бе казала, че лошите времена в Дери са свършили, но колкото повече виждах (и особено чувствах) от града, толкова повече стигах до убеждението, че Дери не е като другите селища. Нещо там не беше наред. Отначало си казвах, че вината е в мен, а не в града. Аз бях човек без корени, бедуин, и всяко място би ми се струвало малко странно и изкривено — като големите градове, които много приличат на кошмарите в романите на Пол Боулс. В началото мисълта звучеше убедително, но докато дните минаваха и продължавах да изследвам новото си обкръжение, започнах да се колебая. Изпитвах съмнения дори в твърдението на Бевърли Марш, че лошите времена са свършили, и в нощите, когато не можех да заспя (а те не бяха малко), си представях, че и тя не е сигурна в твърдението си. Не бях ли забелязал сянка на съмнение в очите ѝ? Изражението на човек, който не вярва съвсем, но иска да вярва? И може би дори се нуждае от това?
Нещо не беше наред. Имаше нещо лошо.
Някои необитаеми къщи, които сякаш гледаха втренчено като хора, страдащи от страшни психични заболявания. Празен хамбар в покрайнините на града, врата на плевня, която бавно се отваря и затваря на ръждясали панти и първо разкрива мрак, а после го скрива. Разтрошена ограда на Кошут Стрийт, само на една пряка от къщата, където живееха госпожа Дънинг и децата ѝ. За мен оградата имаше такъв вид, сякаш нещо — или някой — беше хвърлен през нея и в пустеещите земи отвъд. Безлюдна детска площадка с въртележка, която бавно се въртеше, въпреки че нямаше деца, които да я бутат, или по-силен вятър, който да я върти. Скърцаше на скритите си опори, докато се движеше. Един ден видях грубо издялано разпятие с Христос да плава в канала и да влиза в тунела под Канал Стрийт. Беше дълго един метър. Зъбите надничаха през разтворените в усмивка устни. Кокетно кривнат трънен венец опасваше челото му. Под странните бели очи бяха нарисувани кървави сълзи. Приличаше на африкански религиозен амулет. На така наречения „Мост на целувките“ в парка „Баси“, сред изявленията в училищен дух и за вечна любов, някой беше издялал думите СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ, а отдолу друг беше добавил НЕКА Е ПО-СКОРО. ТЯ Е ПЪЛНА САС ЗАРАЗИ. Един следобед, докато се разхождах в източната част на пустеещите земи, чух ужасяващо квичене. Вдигнах глава и видях слаб мъж, който стоеше до железопътната линия недалеч. Удряше с пръчка нещо. Биеше го. Квиченето спря и си помислих: „Беше куче и той го уби. Завел го е с въже дотам и го преби до смърт.“ Разбира се, нямаше как да знам дали наистина е така… но знаех. Бях сигурен и тогава, и сега.