Нещо не беше наред.
Имаше нещо лошо.
Имат ли връзка тези неща с историята, която разказвам? Историята за бащата на чистача и Лий Харви Осуалд (със самодоволната усмивка, която сякаш иска да каже: „Знам една тайна“ и сиви очи, които никога не поглеждат твоите)? Не знам със сигурност, но мога да ви кажа едно — в падналия комин на металургичния завод „Кичънър“ имаше нещо. Нямам представа какво беше и не исках да знам, но в отвора видях купчина оглозгани кости и малък, надъвкан нашийник със звънче. Каишка, която сигурно бе принадлежала на любимото котенце на някое дете. А вътре в комина — дълбоко в грамадното гърло — нещо шаваше и се тътреше.
„Ела и виж — сякаш прошепна нещото в главата ми. — Зарежи всичко останало, Джейк. Ела и виж. Ела ми на гости. Тук времето няма значение и минава неусетно. Знаеш, че искаш, и че си любопитен. Може да е друга заешка дупка. Друг портал.“
Може би, но не мислех така. Там вътре беше Дери — всичко, което не беше наред с града и беше накриво, се криеше в комина. Спеше зимен сън. Караше хората да вярват, че лошите времена са свършили, и ги чакаше да се успокоят и да забравят, че изобщо е имало лоши времена.
Побягнах и никога повече не се върнах в онази част на Дери.
Един ден през втората седмица на октомври листата на дъбовете и брястовете по Кошут Стрийт вече бяха обагрени в златисто и червено — отново отидох при затворената детска площадка в Уест Сайд. Никой уважаващ себе си богат търсач на недвижими имоти не би пропуснал възможността да проучи такова първокласно място. Попитах няколко души на улицата какво представлява вътре (вратата, разбира се, беше заключена с катинар) и кога е била затворена.
Единият от онези, с които говорих, беше Дорис Дънинг. „Хубава като картинка“, както се беше изразил Чаз Фрати. Обикновено безсмислено клише, но вярно в случая. Годините бяха очертали фини бръчки около очите ѝ и по-дълбоко в краищата на устата ѝ, но имаше изящна кожа и страхотна фигура с едри гърди (през 1958 година, апогеят на Джейн Мансфийлд, големите гърди се смятаха за привлекателни, а не смущаващи). Разговаряхме на верандата. Да ме покани да вляза, когато в дома ѝ нямаше никого и децата бяха на училище, би било неприлично и несъмнено тема на клюки за съседите, особено след като съпругът ѝ не живееше там. Тя държеше парцал в едната си ръка и цигара в другата. От джоба на престилката ѝ се подаваше шише с препарат за почистване на мебели. Като повечето жители на Дери Дорис беше учтива, но сдържана.
Каза ми, че когато работела, детската площадка в Уест Сайд била чудесно място за децата. Било много хубаво да има такова място толкова наблизо, където можели да отидат след училище и да тичат до насита. Виждала площадката и баскетболното игрище от прозореца на кухнята си и се натъжила, когато я видяла безлюдна. Предполагала, че площадката е затворена поради съкращения в бюджета, но начинът, по който очите ѝ се стрелнаха и устните ѝ се свиха, загатна за нещо друго — че площадката е била затворена заради убийства и изчезвания на деца. Бюджетните проблеми може би бяха на второ място.
Благодарих ѝ и ѝ дадох една от наскоро напечатаните си визитни картички. Дорис я взе, усмихна се вяло и затвори вратата. Не я затръшна, но се чу изтракване и разбрах, че е сложила веригата.
Помислих си, че детската площадка може да послужи на целите ми, когато дойде Хелоуин, въпреки че това изобщо не ми харесваше. Лесно можех да вляза вътре и от предните прозорци щях да имам чудесна гледка към улицата. Дънинг можеше да дойде с колата си вместо пеша, но аз знаех как изглежда. Според есето на Хари щеше да бъде по тъмно, но имаше улично осветление.
Разбира се, видимостта е от полза и за другия. Освен ако не беше абсолютно съсредоточен върху онова, което беше дошъл да направи, Дънинг сигурно щеше да ме види, докато тичам към него. Имах револвер, но оръжието стреляше точно на разстояние до петнайсет метра. Трябваше да се промъкна още по-близо, преди да рискувам да стрелям, тъй като в нощта на Хелоуин Кошут Стрийт щеше да бъде пълна с призрачета и таласъмчета. Не можех обаче да чакам, докато той влезе в къщата, преди да се покажа, защото според есето отчуждилият се съпруг на Дорис Дънинг щеше да се залови за работа веднага. Когато Хари излезеше от тоалетната, всичките щяха да бъдат повалени и мъртви с изключение на Елън. Ако изчаках, щях да видя онова, което бе видял Хари — мозъкът на майка му, размазан по дивана.