Не бях пропътувал повече от половин век, за да спася само един от тях. И така, какво щях да направя, ако Дънинг ме видеше, че идвам? Аз бях човекът с револвера, а той беше човекът с чука, вероятно задигнат от чекмеджето с инструментите в пансиона. Щеше да е добре, ако се втурнеше към мен. Щях да съм като онзи тип в родеото, който разсейва бика. Щях да подскачам и да крещя, докато той се вбесеше, и после да изстрелям два куршума в гърдите му.
Разбира се, ако съумеех да натисна спусъка.
И ако револверът работеше. Бях го изпробвал в чакълена яма в покрайнините на града и всичко изглеждаше наред… но миналото е неотстъпчиво и не иска да бъде променяно.
След по-нататъшни размишления реших, че може да има по-добро място за наблюдение в нощта на Хелоуин. Щях да се нуждая от малко късмет. „Господ знае, че тук има много места за продан“ — беше казал барманът Фред Туми през първата ми нощ в Дери и проучванията ми го потвърдиха. След убийствата (и голямото наводнение през 1957 година, не го забравяйте) целият град, изглежда, се продаваше. В някое не толкова неприветливо селище на един предполагаем търговец на недвижими имоти като мен вероятно вече биха подарили ключа на града и бурен уикенд с Мис Дери.
Една от улиците, която още не бях проверил, беше Уаймор Лейн, на една пряка от Кошут Стрийт. Това означаваше, че задните дворове на двете улици граничат. Нямаше да навреди да проверя.
Уаймор 206, къщата точно зад тази на семейство Дънинг, беше обитаема, но съседната вляво — номер 202 — изглеждаше идеална за целта. Сивата боя беше прясна и плочите на покрива бяха нови, обаче капаците на прозорците бяха плътно затворени. На наскоро окосената морава имаше табела в жълто и зелено, каквито виждах из целия град: ПРОДАВА СЕ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ ПО НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „ДЕРИ ХОУМ“. Тази ме канеше да се обадя на специалиста Кийт Хани и да обсъдим финансирането. Нямах намерение да го правя, но спрях на наскоро асфалтираната алея (някой правеше всичко възможно да продаде къщата) и влязох в двора с вдигната глава и изправени рамене. Бях открил много неща по време на изследването на новото ми обкръжение и едното беше, че ако се държиш така, сякаш си от определено място, хората ще решат, че наистина е така.
Тревата в задния двор беше окосена и листата бяха събрани, за да се разкрие кадифената ѝ зеленина. Под навеса на гаража беше прибрана ръчна косачка за трева и въртящите се остриета бяха покрити със зелена мушама. До стената на избата имаше кучешка колибка с надпис, който показваше неустоимото чувство за хумор на Хапи: „ВИЛАТА НА БАУ-БАУ“. Вътре бяха натрупани неизползвани чували за листа, затиснати с лопата и ножица за подкастряне на храсти. През 2011 година инструментите бяха заключени, но през 1958 година някой се беше погрижил да ги извади на дъжда и смяташе, че това е хубаво. Бях убеден, че къщата е заключена, но нямаше проблем. Не се интересувах от влизане с взлом.
В отсрещния край на задния двор имаше висок метър и осемдесет жив плет. С други думи, не беше висок колкото мен и въпреки че беше избуял, човек лесно можеше да се провре през него, ако нямаше нищо против няколко драскотини. Най-хубавото беше, че когато се приближих до далечния десен ъгъл на гаража, можех да виждам по диагонал задния двор на Дънинг. Съзрях два велосипеда. Единият беше момчешки „Шуин“, подпрян на стъпенката си. Другият, полегнал на една страна, беше на Елън Дънинг. Помощните колела не можеха да се сбъркат.
На тревата бяха разхвърляни играчки. Едната беше въздушната пушка „Дейзи“ на Хари Дънинг.
Ако сте играли в любителска театрална трупа или сте режисирали ученически постановки, което аз съм правил няколко пъти в гимназията в Лисбон, ще знаете какви бяха за мен дните преди Хелоуин. Отначало репетициите вървят трудно. Има импровизации, шеги, закачки и много флиртуване, докато се установят половите полярности. Ако някой обърка думите си или пропусне подадена реплика, става повод за смях. Ако закъснее петнайсет минути, актьорът получава леко мъмрене, но вероятно нищо повече.
След това премиерата започва да изглежда като реална вероятност вместо глупава мечта. Импровизациите спират. Както и закачките. И въпреки че шегите остават, смехът, който ги поздравява, е изпълнен с нервна енергия, липсвала дотогава. Обърканите думи и пропуснатите подадени реплики започват да дразнят и актьорът, закъснял за репетиция, когато декорите са поставени и до премиерата остават само няколко дни, получава сериозно порицание от режисьора.