Голямата вечер идва. Актьорите слагат костюмите и грима. Някои са направо ужасени. Всеки се чувства неподготвен. Скоро ще се изправят пред зала, пълна с хора, дошли да ги гледат как изпълняват ролите си. Онова, което е изглеждало далечно по време на репетициите на празна сцена, в края на краищата е дошло. И преди завесата да се вдигне, някой Хамлет, Уили Ломан или Бланш Дюбоа хуква към най-близката тоалетна и повръща. Винаги е така.
Вярвайте ми за повръщането. Знам.
В ранните часове на Хелоуин аз се озовах не в Дери, а в океан. Бурен океан. Бях се вкопчил в перилата на яхта, която потъваше. Дъжд, понесен от ревящ вятър, обливаше лицето ми. Към мен връхлитаха огромни вълни, тъмни и плътни в основата и зелени и разлепени на гребена. Яхтата се издигаше, завърташе се и после стремително се спускаше с бясно, въртеливо движение.
Събудих се. Сърцето ми биеше лудешки и пръстите ми все още бяха свити от опитите ми да се вкопча здраво в перилата, които бях сънувал. Само че не беше само сън, защото леглото продължаваше да се клати. Стомахът ми, изглежда, се беше отвързал от мускулите, които го стягаха.
В такива моменти тялото почти винаги е по-мъдро от ума. Отметнах завивките и хукнах към банята, като ритнах противния жълт стол, докато тичах през кухнята. Кракът щеше да ме боли, но засега не чувствах нищо. Опитах се да запуша гърлото си, но успях само донякъде. Чух странен звук, който се изтръгна от него. Стомахът ми беше като яхтата — първо се издигаше, а после падаше с онова ужасяващо въртеливо движение. Свлякох се на колене пред тоалетната чиния и повърнах вечерята си. След това дойде ред на обяда и вчерашната закуска — шунка и яйца. При мисълта за лъскавата мазнина повърнах отново. Последва затишие и после почувствах, че всичко, което съм изял през седмицата, напуска тялото ми.
Точно когато започнах да се надявам, че пристъпът е преминал, остра болка прониза червата ми. Изправих се, спуснах седалката на тоалетната чиния и успях да седна, преди всичко да изскочи във водниста струя.
Не, все още не беше всичко. Стомахът ми отново се сви главозамайващо и червата ми пак се заловиха за работа. Можех да сторя само едно и аз го направих. Наведох се и повърнах в умивалника.
Това продължи до обяд в деня на Хелоуин. Дотогава и двата ми отвора изхвърляха само водниста каша. Всеки път, когато повърнех и стомахът ми се свиеше, си мислех едно и също: „Миналото не иска да бъде променяно. Миналото си пази територията.“
Смятах обаче да бъда там, когато Франк Дънинг пристигнеше довечера, дори ако все още ми се повдигаше и дрисках сивкава вода. Смятах да бъда там дори ако това ме убиеше.
Господин Норбърт Кийн, собственикът на дрогерията на Сентър Стрийт, беше зад гишето, когато влязох в онзи петъчен следобед. Дървеният вентилатор над главата му развяваше остатъците от косата му във вълнообразен танц, досущ паяжини на летен бриз. Измъченият ми стомах се присви предупредително от гледката. Той беше слаб под бялата престилка — почти мършав — и когато ме видя, бледите му устни се разтеглиха в усмивка.
— Изглеждаш малко неразположен, приятелю мой.
— Каопектат — изрекох с дрезгав глас, който не прозвуча като моя. — Имаш ли? — попитах и се зачудих дали лекарството вече е изобретено.
— Страдаме от бацила, а? — Лампата се отрази в стъклата на малките му очила без рамки и се плъзна по тях, когато Кийн помръдна глава. „Като масло в тиган“ — помислих си и стомахът ми отново се сви. — Обикаля из града. Опасявам се, че ти предстоят неприятни двайсет и четири часа. Вероятно е някаква бактерия, но може да си използвал обществена тоалетна и да си забравил да си измиеш ръцете. Много хора ги мързи да…
— Имаш ли каопектат или не?
— Разбира се. На втората редица.
— А предпазни гащи?
Усмивката на тънките му устни стана още по-широка. Разбира се, предпазните гащи са смешни. Освен ако не се нуждаеш от тях.
— На петата редица. Въпреки че ако си седиш вкъщи, няма да ти трябват. Като гледам колко си пребледнял… и как се потиш… може би е по-разумно да си останеш у дома.
— Благодаря. — Представих си как го фрасвам в устата и натиквам ченето му в гърлото. „Хапни малко полидент приятелю.“
Пазарувах бавно. Не исках да разклащам втечнените си вътрешности повече, отколкото е необходимо. Взех каопектат и предпазни гащи. Гащите бяха при санитарните материали между приспособленията за клизма и непрозрачни жълти найлонови маркучи, навити на спирала, за чието предназначение не исках и да знам. Имаше и памперси за възрастни, но не си взех. Ако се наложеше, щях да натъпча предпазните гащи с хартиени кърпи за бърсане на чинии. Идеята ми се стори забавна и въпреки окаяното си положение едва не се засмях. Смехът в сегашното ми деликатно състояние можеше да доведе до катастрофа.