Слабият като скелет аптекар сякаш усети колко ми е зле и садистично маркира на касата покупките ми. Платих, подавайки му с трепереща ръка банкнота от пет долара.
— Нещо друго?
— Само още едно. Виждаш, че съм зле. Защо ми се хилиш, по дяволите?
Господин Кийн отстъпи назад. Усмивката изчезна от устните му.
— Уверявам те, не се хилех. Искрено се надявам да се почувстваш по-добре.
Стомахът ме присви. Леко се олюлях, грабнах пакета с покупките си и със свободната си ръка се подпрях на гишето.
— Имаш ли тоалетна?
Усмивката отново засия на лицето му.
— Не и за клиенти. Защо не опиташ… обществената тоалетна отсреща?
— Голям гадняр си, да знаеш. Типичен жител на проклетия Дери.
Той се вцепени, после се обърна и наперено закрачи към пъклените си владения, където държеше хапчетата, прахчетата и сиропите.
Минах бавно покрай автомата за газирана вода и излязох. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Денят беше хладен, не повече от седем градуса, но усещах топлината на слънцето върху кожата си. И беше влажно и лепкаво. Стомахът отново ме присви. Застанах неподвижно с наведена глава и единия крак на тротоара, а другия на платното. Коликата премина. Пресякох улицата, без да се оглеждам за коли, и някой ми изсвири с клаксона си. Въздържах се и не му показах среден пръст, но само защото имах достатъчно неприятности. Не можех да рискувам да се сбия. Вече водех борба.
Стомахът отново ме проряза, същински нож с две остриета. Хукнах. Най-близо беше „Ленивият сребърен долар“. Блъснах вратата и нахлух в сумрак и мирис на бирена мая. От джубокса Конуей Туити се оплакваше, че всичко е измислица. Искаше ми се да е прав.
В бара имаше само един клиент, който седеше на празна маса и ме гледаше стреснато. Барманът се беше подпрял в края на тезгяха и решаваше кръстословицата в дневния вестник. Погледна ме.
— Тоалетната — рекох. — Бързо.
Той посочи към задната част на заведението и аз хукнах към вратите с надписи МОМЧЕТА и МОМИЧЕТА. Нахлух в мъжката тоалетна като краен защитник, който търси свободно пространство, което да отбранява. Вътре миришеше на изпражнения, цигарен дим и насълзяващ очите хлор. Единствената кабинка нямаше врата и това ме улесни. Смъкнах панталоните си като Супермен, закъснял за банков обир, обърнах се и се облекчих.
Точно навреме.
Когато последният напън премина, извадих огромното шише каопектат от хартиения плик и изпих три големи глътки. Стомахът ми се разбунтува. Преборих се да не повърна. Щом се уверих, че първата доза ще остане там, изгълтах още една, оригнах се и бавно завъртях капачката. На стената вляво някой беше нарисувал пенис и разрязани тестиси, от които течеше кръв. Под това очарователно изображение художникът беше написал: ХЕНРИ ГАСТОНГИ, СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, КОГАТО ЧУКАШ ЖЕНА МИ, ЩЕ ТИ СЕ СЛУЧИ ЕТО ТОВА.
Затворих очи и си представих стреснатия клиент, който бе наблюдавал щурма ми на тоалетната. Но клиент ли беше? На масата му нямаше нищо. Само си седеше там. Ясно видях лицето му. Познавах го.
Когато се върнах в бара, Фърлин Хъски бе сменил Конуей Туити и Човека без тирантите го нямаше. Приближих се до бармана и попитах:
— Имаше един тип тук, когато дойдох. Кой е?
Той вдигна глава от кръстословицата.
— Не видях никого.
Измъкнах портфейла си, извадих пет долара и ги сложих на тезгяха до машината за бира.
— Името.
Проведох кратък безмълвен диалог с него. Погледнах буркана за бакшиши до другия с мариновани яйца и видях само едни самотни десет цента. Петарката изчезна.
— Бил Търкот.
Името не ми говореше нищо. И празната маса може би не означаваше нищо, но, от друга страна…
Сложих на тезгяха още една петарка.
— Да ме наблюдава ли дойде тук? — Ако отговорът беше положителен, това означаваше, че Човекът без тиранти ме следи. И може би не само днес. Но защо?
Барманът побутна към мен петте долара.
— Знам само, че обикновено идва да пие бира. Направо се налива.
— Тогава защо си тръгна, без да изпие нито една?
— Може би е погледнал в портфейла си и е видял само картата си за библиотеката. На ясновидец ли ти приличам? След като умириса тоалетната ми, защо не си поръчаш нещо или не се махнеш?