— Тоалетната ти вонеше, преди да дойда, приятелю мой.
Репликата не беше много подходяща за излизане от сцената, обаче беше най-добрата, която можах да измисля при тези обстоятелства. Застанах на тротоара и се огледах за Търкот. Нямаше следа от него, но Норбърт Кийн стоеше на прозореца на дрогерията, стиснал ръце зад гърба си, и ме гледаше. Усмивката му се беше изпарила.
В пет и двайсет следобед спрях моя сънлайнър на паркинга до Баптистката църква на Уичам Стрийт. Имаше много хора. Според таблото за обяви в пет часа в църквата имаше сбирка на „Анонимните алкохолици“. В багажника на форда бяха всичките ми вещи, които бях събрал през седемте седмици като жител на това странно градче. Единствените неща от първа необходимост бяха в куфара „Лорд Бъкстън“, който ми беше дал Ал — неговите записки, моите записки и останалите пари. Слава Богу, бях запазил повечето в преносимо състояние.
На седалката до мен имаше хартиен плик с каопектат — вече останал една трета — и предпазните гащи. За щастие нямаше да ми се наложи да ги използвам. Стомахът ми се беше успокоил и ръцете ми бяха престанали да треперят. В жабката, върху револвера ми, имаше дузина десертни блокчета „Пейдей“. По-късно, когато застанех между гаража и живия плет на Уаймор Лейн 202, щях да заредя револвера и да го затъкна в колана си, като евтин мухльо от нискобюджетните филми, които прожектираха в „Странд“.
В жабката имаше още нещо — Телевизионен справочник с Фред Астер и Бари Чейс на корицата. Вероятно за десети път, откакто бях купил списанието на Мейн Стрийт, обърнах на петъчната програма.
20 часа Канал 2: „Новите приключения на Елъри Куин“, Джордж Найдър, Лес Тримейн. „Богата и красива. И мъртва.“ Престъпен борсов посредник (Уит Бисел) дебне богата наследница (Ева Габор). Елъри и баща му разследват случая.
Сложих го в плика при другите неща — предимно за късмет, слязох от колата, заключих я и тръгнах към Уаймор Лейн. Минах покрай няколко майки и бащи, излезли да искат „лакомство или номер“ заедно с децата си, които бяха твърде малки, за да се разхождат сами. На много веранди весело се хилеха изрязани тикви и няколко чучела със сламени шапки ме гледаха безизразно.
Вървях по Уаймор Лейн в средата на тротоара, сякаш имах пълното право да бъда там. Приближих се до един баща, който държеше за ръка момиченце с големи цигански обици, яркочервеното червило на мама и грамадни пластмасови уши, закрепени над перука с къдрава коса. Поздравих с докосване на шапката си бащата и се наведох към детето, което също носеше хартиен плик.
— Коя си ти, миличка?
— Актрисата Анет Фуничело — отвърна момиченцето. — Тя е най-красивата мускетарка.
— И ти си красива. А сега какво ще кажеш?
То изглеждаше озадачено, затова баща му се наведе и прошепна нещо в ухото му. Детето засия в усмивка.
— Дай нещо сладко, иначе ще ти погодя номер!
— Бива. Но тази вечер няма да има номера. — Освен онзи, който смятах да погодя на мъжа с чука.
Извадих десертно блокче от плика си (трябваше да провра ръка покрай револвера, за да стигна до него) и го дадох. Момиченцето отвори илика си и го пусна вътре. Бях само случаен минувач, съвършено непознат в града, измъчван от страшни престъпления до неотдавна, но видях едно и също детинско доверие, изписано на лицата на бащата и дъщерята. Дните на бонбоните, подправени с ЛСД, бяха далеч в миналото — както и онези на НЕ ИЗПОЛЗВАЙ, АКО ПЕЧАТЪТ Е СЧУПЕН.
Бащата отново прошепна нещо.
— Благодаря, господине — каза Анет Фуничело.
— Моля. — Намигнах на бащата. — Пожелавам и на двама ви страхотна вечер.
— Вероятно утре ще я боли коремът — усмихна се бащата. — Хайде, Тиквичке.
— Аз съм Анет!
— Извинявай. Хайде, Анет. — Той ми се ухили, докосна периферията на шапката си и двамата тръгнаха отново да търсят плячка.
Продължих до номер 202, но не твърде бързо. Бих си подсвирквал, ако устните ми не бяха сухи. Стигнах до алеята за коли и рискувах бързо да се огледам. Отидох зад къщата и въздъхнах от облекчение толкова дълбоко, че въздишката сякаш се изтръгна чак от петите ми. Заех позиция в далечния десен ъгъл на задния двор, скрит безопасно между гаража и живия плет. Или поне така си мислех.
Надзърнах в задния двор на семейство Дънинг. Велосипедите ги нямаше. Повечето играчки още бяха там — детски лък и няколко стрели с гумени върхове, бейзболна бухалка с дръжка, облепена с пластир за по-добро сцепление, и зелен обръч, но въздушната пушка „Дейзи“ беше изчезнала. Хари я беше прибрал вътре. Смяташе да я вземе, когато тръгне за „лакомство или номер“, преоблечен като Бъфало Бил.