Дали Туга вече му се беше присмял? И дали майка му вече бе казала: „Вземи я, щом искаш, пушката не е истинска?“ Ако не, щяха да го направят. Репликите им вече бяха написани. Стомахът ми се сви, този път не от двайсет и четири часовия бацил, който обикаляше из града, а защото пълното осъзнаване — онова, което чувстваш дълбоко в себе си — най-после е дошло в цялото си грозно величие. Наистина щеше да се случи. Всъщност вече се случваше. Шоуто беше започнало.
Погледнах часовника си. Струваше ми се, че съм оставил колата на църковния паркинг преди час, но беше едва шест без петнайсет. Семейство Дънинг сядаше да вечеря… въпреки че доколкото познавах децата, малките сигурно бяха твърде развълнувани, за да се хранят, и Елън вече беше облякла тоалета на принцеса Лято-есен Зима-пролет. Тя вероятно го бе нахлузила веднага щом се беше върнала от училище и побъркваше майка си с молби да ѝ помогне да се гримира.
Седнах, подпрях гръб на задната стена на гаража, прерових плика и извадих „Пейдей“. Вдигнах го и се замислих за клетия стар Дж. Алфред Пруфрок. Десертът не беше много различен, но не бях сигурен дали се осмелявам да го изям. От друга страна, предстоеше ми много работа през следващите три часа и нещо, а празният ми стомах къркореше.
„Майната му“ — помислих си и разопаковах десерта. Беше чудесен — сладко-солен и хрупкав. Излапах повечето на две хапки. Готвех се да пъхна остатъка в устата си (и се чудех защо, по дяволите, не си бях взел сандвич и кока-кола), когато отляво съзрях движение. Започнах да се обръщам и в същото време бръкнах в плика да извадя револвера, но закъснях. Нещо студено и остро убоде лявото ми слепоочие.
— Извади ръката си от кесията.
Веднага познах гласа. Беше човекът, който ми беше казал, че Дери е пълен с хора на име Дънинг, и не след дълго се уверих в това, но той бе имал ясна представа кого имам предвид. И това беше доказателството.
Върхът на острието се заби малко по-дълбоко и почувствах, че по лицето ми потече струйка кръв. Беше топла върху хладната ми кожа. Почти гореща.
— Извади я веднага. Мисля, че знам какво има там и ако ръката ти не излезе празна, лакомството ти за Хелоуин ще бъде четирийсет и пет сантиметра японска стомана. Това нещо е много остро. Ще пробие главата ти и ще излезе от другата страна.
Измъкнах ръката си от плика — празна — и се обърнах към Мъжа без тиранти. Косата му беше паднала над ушите и челото на мазни къдрици. Черните му очи плуваха в бледото, небръснато лице с набола брада. Почувствах смут, почти отчаяние. Почти… но не съвсем. „Дори ако ме убие — помислих си. — Дори ако.“
— В плика няма нищо освен десертни блокчета — рекох смирено. — Ако искате едно, господин Търкот, трябва само да ми кажете. Ще ви дам.
Той грабна плика, преди да успея да бръкна вътре. Използва ръката, с която не държеше оръжието, което се оказа щик. Не знам дали беше японски или не, но като видях как блести на помръкващия здрач, бях готов да призная, че е много остър.
Търкот прерови плика и извади револвера.
— Нищо освен десертни блокчета, а? Това не ми прилича на десерт, господин Амбърсън.
— Трябва ми.
— Да, и на хората в ада им трябва ледена вода, но не я получават.
— Говорете по-тихо.
Той затъкна револвера ми в колана си — точно там, където си мислех да си го сложа, след като минех през живия плет и нахлуех в задния двор на Дънинг — и после насочи щика към очите ми. Трябваше да използвам силата на волята си, за да не се дръпна назад.
— Не ми казвай какво да правя. — Търкот се изправи и потърка първо корема си, а после гърдите си и брадясалия си врат, сякаш там се беше закачило нещо. Чух цъкане в гърлото му, когато преглътна.
— Господин Търкот? Добре ли сте?
— Откъде знаеш името ми? — попита той и без да дочака отговор, добави: — Пит, нали? Барманът в „Съненият“. Той ти го е казал.
— Да. А сега и аз имам въпрос за теб. Откога ме следиш? И защо?
Търкот се усмихна мрачно. Два от предните му зъби липсваха.
— Това са два въпроса.
— Отговори.
— Държиш се така… — Той отново трепна, преглътна и се облегна на задната стена на гаража. — Сякаш ти командващ.
Прецених бледността и окаяното му състояние. Господин Кийн може и да беше негодник със склонност към садизъм, но мисля, че беше добър диагностик. В края на краищата, местният аптекар знае най-добре какво обикаля из града? Бях сигурен, че останалият каопектат няма да ми трябва, но Бил Търкот може би се нуждае от него. Да не говоря за предпазните гащи.