„Ситуацията може да е много добра или много лоша“ — помислих си. Това обаче беше глупаво. Нямаше нищо добро.
„Както и да е. Карай го да говори. И щом започне повръщането, при положение, че това стане, преди той да пререже гърлото ти или да те застреля със собствения ти револвер, хвърли се върху него!“
— Кажи ми. Мисля, че имам право да знам, тъй като не съм ти сторил нищо лошо.
— Смятам, че на него искаш да сториш нещо лошо. Цялата тази работа с недвижимите имоти, с която парадираш из града, са глупости. Дошъл си тук да търсиш него. — Търкот кимна по посока на къщата от другата страна на живия плет. — Разбрах го веднага щом името му изскочи от устата ти.
— Как? Градът е пълен с хора на име Дънинг, сам го каза.
— Да, но ме интересува само един. — Той вдигна ръката, с която държеше щика, и избърса чело с ръкава си. Можех да се хвърля върху него тогава, но се страхувах, че шумът от боричкането може да привлече внимание. И ако револверът гръмнеше, вероятно аз щях да поема куршума.
Освен това бях любопитен.
— Сигурно ти е направил адски голяма услуга, за да му станеш ангел-пазител — подметнах.
Търкот издаде безрадостен смях, който приличаше на лай.
— Разсмиваш ме, но донякъде е вярно. Предполагам, че съм нещо като ангел-пазител. Поне в момента.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е мой, Амбърсън. Кучият син уби сестричката ми и ако някой му вкара куршум… — Търкот размаха щика пред бледото си, мрачно лице, — това ще съм аз.
Загледах го с отворена от почуда уста. В далечината се чу пукот, когато някакъв хелоуински хулиган запали фойерверки. Децата викаха, докато сновяха по Уичам Стрийт. Тук обаче бяхме само двамата. Кристи и събратята ѝ алкохолиците се наричаха „Приятелите на Бил“, а ние бяхме „Враговете на Франк“. Идеален екип, бих казал… само че Бил Търкот, Мъжа без тиранти, не изглеждаше екипен играч.
— Ти… — Млъкнах и поклатих глава. — Разкажи ми.
— Ако си поне наполовина умен, за какъвто се мислиш, би трябвало сам да се досетиш. Пък и Чази не ти ли каза достатъчно?
Отначало не разбра думите му, но после схванах. Дребният мъж с татуираната на рамото русалка и веселото лице на катеричка. Само че лицето му не изглеждаше толкова весело, когато Франк Дънинг го беше потупал по гърба и му бе казал да не си навира носа, защото е твърде дълъг и лесно се цапа. Преди това, докато Франк разказваше вицове на масата на братята Тракър в дъното на „Фенерджията“, Чаз Фрати ме бе осведомил за избухливия нрав на Дънинг… което благодарение на есето на чистача не беше новина за мен. „Едно момиче забременя от него. След една-две години тя взе бебето си и избяга.“
— Схващаш ли? Струва ми се, че започваш.
— Първата съпруга на Франк Дънинг е била сестра ти.
— Позна. Печелиш сто долара.
— Господин Фрати каза, че тя взела бебето и избягала, защото ѝ омръзнало Дънинг да беснее, когато се напие.
— Да, това ти е казал, и повечето хора в града го вярват, дори Чази, доколкото ми е известно, но аз знам друго. С Клара бяхме много близки. Бяхме неразделни, докато растяхме. На теб вероятно това не ти е ясно, защото ми се виждаш много студен и сдържан, но беше точно така.
Замислих се за онази хубава година, която бях прекарал с Кристи — шест месеца, преди да се оженим, и шест месеца след това.
— Не съм толкова студен. Знам за какво говориш.
Търкот отново потърка несъзнателно гърдите и гърлото си. Лицето му пребледня още повече. Зачудих се какво ли е обядвал, но сигурно нямаше да се чудя още дълго, защото скоро щях да го видя.
— Така ли? Тогава може би ще ти се стори малко странно, че тя никога не ми писа, след като заедно с Майки отидоха някъде. Не ми изпрати дори една картичка. Лично аз мисля, че това е много повече от странно. Би трябвало да ми пише. Клара знаеше какво изпитвам към нея и колко много обичам хлапето ѝ. Тя беше на двайсет години, а Майки — на шестнайсет месеца, когато онзи разказващ вицове лайнар съобщи, че са изчезнали. Това се случи през лятото на 1938 година. Сега Клара щеше да е на четирийсет, а племенникът ми — на двайсет и една. Достатъчно голям да гласува, по дяволите! Нима искаш да ми кажеш, че тя не е драснала нито един ред на брат си, който я пазеше да не би смрадливият Роис да ѝ пъхне отзад сбръчканата си стара патка, когато бяхме деца? Или да поиска малко пари, за да ѝ помогна да се установи в Бостън, Ню Йорк или някъде другаде? Аз бих… — Той пак се сви, издаде задавено хълцане, с което бях добре запознат, олюля се и се подпря на стената на гаража.