— Трябва да седнеш — посъветвах го. — Болен си.
— Никога не се разболявам. Дори не съм настивал, откакто бях в дванайсети клас.
Ако беше така, бацилът щеше да го атакува мълниеносно, като германците Варшава.
— Това е стомашен грип, Търкот. Цяла нощ не ме остави да спя. Господин Кийн от дрогерията каза, че обикаля из града.
— Онзи дърт тъп женчо не знае нищо. Добре съм. — Той тръсна мазните си къдрици, за да ми покаже, че се чувства отлично, но лицето му ставаше все по-бледо. Ръката, която държеше японския щик, трепереше като моята до обяд днес. — Искаш ли да чуеш историята или не?
— Искам, разбира се. — Погледнах часовника си. Беше шест и десет. Времето, което се влачеше бавно, сега препускаше с бясна скорост. Къде ли беше Франк Дънинг в момента? Все още в супермаркета? Не. Може би бе казал, че ще води децата си да искат „лакомство или номер“, и си беше тръгнал по-рано. Само че това не беше планът. Той беше в някой бар, но не във „Фенерджията“. Там пиеше по една, най-много две бири. С толкова можеше да се справи, въпреки че ако жена ми беше добър пример, а аз мисля, че беше, Дънинг винаги си тръгваше недопил и съзнанието му крещеше за още.
Не, когато почувстваше необходимост да се напие, той отиваше в някой от западналите, мръсни барове в Дери — „Спицата“, „Съненият“, „Кофата“. Може би дори в една от абсолютните дупки покрай мръсната река — „Уоли“, или вертепа „Парамаунт Лаундж“, където повечето високи столчета в бара бяха заети от стари курви с восъчни лица. Разказваше ли вицове, с които разсмиваше всички? Приближаваха ли се хората при него, когато се заловеше да полива с твърд алкохол въглените на гнева в подсъзнанието си? Не, и ако не искаха да им избие зъбите.
— Когато сестра ми и племенникът ми изчезнаха, с Дънинг живееха в малка къща под наем в покрайнините на Кашман. Той пиеше много и когато се напиеше, пускаше в ход юмруците си. Виждал съм Клара със синини и веднъж Майки имаше мораво петно от китката до лакътя на дясната си ръчичка. Попитах я: „Сестро, той бие ли теб и бебето? Защото ако е така, ще го пребия.“ Тя отрече, но не ме погледна в очите, когато го каза, и добави: „Стой настрана от него, Били. Той е силен. Знам, че и ти си силен, но си мършав. Един по-силен вятър ще те отвее. Той ще те нарани.“ Шест месеца след това тя изчезна. Махна се, както се изрази Дънинг. От онази страна на града има гора. По дяволите, в Кашман няма нищо друго освен гори. И тресавище. Досещаш се какво се е случило всъщност, нали?
Досещах се. Другите може да не го вярваха, защото сега Дънинг беше уважаван гражданин, който отдавна се бе справил с проблема си с пиенето. Пък и беше голям чаровник. Аз обаче имах вътрешна информация.
— Мисля, че той е превъртял. Върнал се е вкъщи пиян и тя вероятно е казала нещо съвсем безобидно… — Надникнах през живия плет в задния двор. Покрай прозореца в кухнята мина жена и после се скри. В каза Дънинг сервираха вечерята. Имаше ли десерт? Желиран крем със сметана? Бисквитена торта? Едва ли. Кой иска десерт в нощта на Хелоуин? — Искам да кажа, че той ги е убил. И ти мислиш същото, нали?
— Да… — Търкот изглеждаше изненадан и подозрителен. Според мен обсебените винаги изглеждат така, когато чуят нещата, които дълго са ги държали будни нощем, не само произнесени, но и потвърдени. „Сигурно е илюзия“, мислят си. Само че не е илюзия. И със сигурност не е лакомство.
— Дънинг е бил на двайсет и две, нали? — продължих. — Животът е бил пред него. Вероятно си е мислел: „Е, извърших нещо ужасно тук, но мога да го прикрия. В гората сме. Най-близките съседи са на километър и половина.“ На километър и половина ли бяха, Търкот?
— Най-малко — с нежелание отвърна той. Ръката му масажираше гърлото. Щикът беше спуснат. Лесно можех да го грабна с дясната си ръка и да измъкна револвера от колана му с другата, но не исках. Предполагах, че грипът ще се погрижи за господин Бил Търкот. Наистина мислех, че няма да е трудно. Виждате ли колко лесно се забравя необратимостта на времето?
— Замъкнал е труповете в гората, заровил ги е и е съобщил, че са избягали. Сигурно не е имало кой знае какво разследване.
Търкот извърна глава и се изплю.
— Той произхожда от добра стара фамилия от Дери. Моето семейство дойде от Сейнт Джон Вали с ръждясал стар пикап, когато аз бях на десет, а Клара на осем. Боклук. Ти какво мислиш?
Помислих си, че това е поредният типичен случай за Дери. И макар че разбирах обичта на Търкот и съчувствах на загубата му, той говореше за отдавна извършено престъпление. Тревожех се за онова, което щеше да се случи след по-малко от два часа.