— Ти си ми нагласил срещата с Фрати, нали? — Това беше очевидно, но все пак разочароващо. Мислех, че Фрати се държи дружелюбно и ми разказва местни клюки на чаша бира и хапки от омар, но грешах. — Той приятел ли ти е?
Търкот се усмихна, но изражението му приличаше по-скоро на гримаса.
— Аз да съм приятел на богат чифутин, собственик на заложни къщи? Искаш ли да чуеш една история?
Отново погледнах часовника си и видях, че имам малко свободно време. Докато Търкот говореше, стомашният вирус щеше да действа енергично. Смятах да му скоча първия път, когато се наведе да повърне.
— Защо не?
— Аз, Дънинг и Чаз Фрати сме на едни години — четирийсет и две. Можеш ли да повярваш?
— Да — отговорих, но Търкот, който бе имал труден живот (и сега се разболяваше, колкото и да не искаше да го признае), изглеждаше десетина години по-стар от другите двама.
— Когато бяхме в горните класове на гимназията, аз бях помощник-треньор на футболния отбор. Викаха ми Бил Туга. Страхотно, нали? Исках да се включа в отбора, когато бях в девети клас и после отново в десети, но и двата пъти ме отрязаха. Бил съм твърде слаб за нападател и твърде бавен за защитник. Това е историята на шибания ми живот. Но обичах футбола и не можех да си позволя десет цента за билет — семейството ми нямаше нищо — и затова станах помощник-треньор. Хубава титла, но знаеш ли какво означаваше?
Знаех. В живота си като Джейк Епинг не се занимавах с недвижими имоти, а преподавах в гимназия, и някои неща не се променят.
— Носил си вода на играчите.
— Да. Носех им вода. И държах кофата, ако на някого му прилошееше след обиколките за загряване в горещ ден или го удареха в топките. Освен това оставах до късно да прибирам боклуците им на терена и събирах изцапаните им с лайна гащета от пода на банята. — Търкот изкриви лице в гримаса. Представих си как стомахът му се превръща в яхта в бурно море. Нагоре… после въртеливо падане. — Един ден през септември или октомври 1934 година бях там след тренировката, събирах захвърлени кори, ластични бандажи и всякакви други неща, които обикновено оставяха, и ги слагах в коша на колела, и изведнъж видях Чаз Фрати. Тичаше по футболното игрище и учебниците му падаха след него. Гонеха го група момчета. Шашнах се. Какво ставаше?
Той се огледа. Очите му се бяха изцъклили на бледото лице. За пореден път си помислих да грабна револвера и щика, но не го направих. Ръката му отново потриваше гърдите. Не корема, а гърдите. Това вероятно трябваше да ми подскаже нещо, но обсебен от други мисли и не на последно място от разказа му. Това е проклятието на часовете по четене. Изкушаваш се от хубавата история дори в съвсем неуместни моменти.
— Успокой се, Търкот. Това са деца, които изстрелват фойерверки. Забрави ли, че е Хелоуин?
— Не се чувствам добре. Може би си прав за грипа.
Ако мислеше, че ще му стане зле и няма да може да се движи, той можеше да направи нещо прибързано.
— Остави грипа. Разкажи ми за Фрати.
Търкот се ухили. Изражението изглеждаше обезпокоително на бледото му, изпотено лице с набола брада.
— Чази бягаше като дявол от тамян, но момчетата го настигнаха. На двайсетина метра от вратата в южния край на игрището имаше пропаст и те го бутнаха долу. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Франки Дънинг беше един от тях?
Поклатих глава.
— Блъснаха го и го повалиха на земята. После започнаха да го удрят. Изкрещях им да престанат, а единият вдигна глава и извика: „Ела и ни накарай, грознико! Ще те бием два пъти повече от него.“ Изтичах в съблекалнята и казах на неколцина футболисти, че шайка хулигани бият хлапе, и ги помолих да се намесят. На тях не им пукаше кого тормозят, но винаги бяха готови да се бият. Хукнаха навън, някои само по бельо. И искаш ли да знаеш нещо наистина смешно, Амбърсън?
— Разбира се. — Пак погледнах часовника си. Вече беше седем без петнайсет. В дома на Дънинг Дорис сигурно миеше чиниите и може би слушаше „Хънтли-Бринкли“ по телевизията.
— Закъсняваш ли за някъде? — попита Търкот. — Влак ли ще хващаш, по дяволите?
— Щеше да ми разказваш нещо смешно.
— А, да. Пееха училищния химн! Как ти се струва това?
Представих си осем или десет яки, полуголи момчета, които тичат по игрището, нетърпеливи за малко удари след тренировката, и пеят „Привет, «Тигри на Дери»! Държим високо знамето ви.“ Наистина беше смешно.