Търкот видя, че се усмихвам, и също се ухили. Усмивката му беше напрегната, но искрена.
— Футболистите здравата подредиха две хулиганчета. Но не и Франк Дънинг. Страхливецът видя, че те са повече от тях, и побягна към гората. Чази лежеше на земята и държеше ръката си. Беше счупена. Но можеше да е и по-зле. Да лежи в болница. Единият футболист го погледна и го подритна — както подритваш кравешко лайно, в което едва не си стъпил — и каза: „Тичахме чак дотук, за да спасим кожата на евреин?“ Всички се засмяха, защото това беше шега. Схващаш ли? Кожа на евреин. — Той погледна към мен през намазаната си с гел „Брилкрийм“ коса.
— Схващам.
— „На кого му пука? — рече друг. — Наложи се да ритам задници и това ми стига.“ Върнаха се и аз помогнах на Чаз да се измъкне от пропастта. Дори го изпратих до дома му, защото мислех, че може да припадне или нещо друго. Страхувах се, че Франки и приятелите му ще се върнат — и Чаз също се боеше, но отидох с него. Не знам защо, мамка му. Трябваше да видиш в каква къща живее — същински дворец. Бизнесът със заложните къщи явно е много доходен. Стигнахме дотам и той ми благодари. Сериозно, не се шегуваше. Едва не се разрева. „Няма за какво — казах. — Мразя шестима да се бият с един.“ И това беше вярно. Но знаеш какво казват за евреите — те никога не забравят дълг или услуга.
— И ти поиска Чаз да ти я върне, като го помоли да разбере какво съм си наумил.
— Имах много ясна представа какво си наумил, друже. Само исках да се уверя. Чаз ми каза да не се занимавам с теб и че си добър човек, но щом става дума за Франки Дънинг, не мога да оставя нещата така. Никой няма да пипа Франки Дънинг освен аз. Той е мой.
Търкот се сви от болка и продължи да разтрива гърдите си. И този път разбрах.
— Търкот… стомахът ли те боли?
— Не, гърдите. Нещо ме стяга.
Това не беше добре и мисълта, която ми мина през главата, беше: „Сега и той загази здравата.“
— Седни, преди да паднеш. — Тръгнах към него, но Търкот извади револвера. Кожата между зърната на гърдите ми, където щеше да се забие куршумът, започна лудешки да ме сърби. „Можех да го обезоръжа — помислих си. — Но не, трябваше да чуя историята. Трябваше да знам.“
— Ти седни, братко. Отпусни се, както пише в комиксите.
— Ако получаваш сърдечен удар…
— Никакъв сърдечен удар не получавам, по дяволите. Седни!
Седнах и го погледнах, докато се подпираше на стената на гаража. Устните му бяха придобила синкав оттенък, който свързвах с разклатено здраве.
— Какво искаш от него? — попита Търкот. — Това искам да знам. Трябва да ми кажеш, а после ще реша какво да правя с теб.
Замислих се внимателно как да отговоря на въпроса му. Сякаш животът ми зависеше от това. А може и да беше така. Не смятах, че Търкот е способен да убие, каквото и да си мислеше той, иначе Франк Дънинг отдавна щеше да е погребан при родителите си. Но Търкот държеше револвера ми и беше болен човек. Можеше случайно да натисне спусъка. Силата, която искаше нещата да си останат такива, каквото бяха, можеше да му помогне да го направи.
Ако му кажех, пропускайки смахнатите неща, с други думи, той можеше да ми повярва. Заради онова, което вече мислеше и знаеше.
— Дънинг ще го направи отново.
Търкот се накани да попита какво искам да кажа, но после осъзна, че не е необходимо, и отвори широко очи.
— Имаш предвид… нея? — Той погледна към живия плет. Дотогава не бях сигурен дали знае какво има отвъд него.
— Не само нея.
— И едно от децата?
— Не едно, а всичките. В момента Дънинг се напива някъде. Надъхва се със сляпа ярост. Знаеш за това, нали? Само че този път няма да има прикриване на следите. Вече не му пука. Гневът се насъбира от последното му напиване, когато на Дорис най-после ѝ омръзна да я бие. Показала му е вратата. Знаеш ли?
— Всички знаят. Той живее в пансион на Чарити Авеню.
— Опитва се да си възвърне благоразположението ѝ, но чарът му вече не ѝ действа. Тя иска развод и тъй като най-сетне е разбрал, че не може да я разубеди, Дънинг ще я убие с чук. И после ще се раздели с децата си по същия начин.
Търкот се намръщи. С щика в едната ръка и револвера в другата. „Един по-силен вятър ще те отвее“ — беше казала сестра му преди много години, но мисля, че днес щеше да бъде достатъчен само лек бриз.
— Откъде знаеш?
— Нямам време да ти обяснявам, но знам. Дошъл съм да му попреча. Затова върни ми револвера и ме остави да го направя. Заради сестра ти. И племенника ти. И защото си мисля, че ти си свестен човек. — Говорех глупости, но както баща ми казваше, ако ще е гарга, да е рошава. — Защо иначе не си позволил на Дънинг и приятелите му да пребият до смърт Чаз Фрати?