Той се замисли. Направо чувах как мозъкът му щрака. И после в очите му блесна светлина. Вероятно бяха последните лъчи на залязващото слънце, по на мен ми се стори, че са свещите, които мъждукат във фенерите от тиква из целия град. Търкот разтегли устни в усмивка. Следващите му думи прозвучаха като на психично болен… или дългогодишен жител на Дери… или и двете.
— Ще ги убие, а? Ами, добре, нека.
— Какво?
Той насочи към мен револвера трийсет и осми калибър.
— Седни, Амбърсън. Успокой се.
Седнах неохотно. Вече минаваше седем и той се превръщаше в сянка.
— Господин Търкот, Бил, знам, че не се чувстваш добре и затова може би не разбираш напълно ситуацията. Там вътре има жена и четири малки деца. Момиченцето е само на седем, за Бога!
— Племенникът ми беше много по-малък. — Търкот говореше авторитетно, като човек, изричащ важна истина, която обяснява всичко. И го оправдава. — Аз съм твърде болен, за да го убия, а ти нямаш смелост. Виждам го само като те гледам.
Помислих си, че той греши. Може и да беше прав за Джейк Епинг от Лисбон Фолс, но човек се променя.
— Защо не ми позволиш да опитам? Какво ще ти стане?
— Защото няма да е достатъчно дори да убиеш онзи задник. Току-що го проумях. Хрумна ми като… — Търкот щракна с пръсти. — Гръм от ясно небе.
— Не те разбирам.
— Защото не си гледал двайсет години как хора като Тони и Фил Тракър се държат с него като с цар. Двайсет години жените се прехласнат по него, сякаш с Франк Синатра. Дънинг кара понтиак, а аз си скъсвам задника от бачкане във фабриката за минимална надница и дишам фабрични влакна, докато едва ставам сутрин. — Търкот отново сложи ръка на гърдите си и ги потърка. Лицето му представляваше бледо, неясно петно в мрака в задния двор на Уаймор 202. — Убиването е твърде добро за онзи лайнар. Трябват му четирийсет и няколко години в „Шоушенк“, където ако изпусне сапуна под душа, няма да смее да се наведе да го вземе, и където единственото питие е сок от сливи. — Гласът му спадна. — И знаеш ли какво още?
— Какво? — Почувствах хлад.
— Когато изтрезнее, те ще му липсват. Ще съжалява, че ги е убил. Ще иска да не го е правил. — Търкот почти шепнеше — дрезгав и хриптящ звук. Сигурно така си говорят на себе си неизлечимо лудите нощем в места като „Джунипър Хил“, когато въздействието на лекарствата премине. — Може би няма да съжалява толкова много за жена си, но за децата — със сигурност. — Той се засмя и после изкриви лице в гримаса, когато го заболя. — Вероятно дрънкаш врели-некипели, но знаеш ли какво? Надявам се, че не е така. Ще почакаме и ще видим.
— Търкот, децата са невинни.
— И Клара беше невинна. И малкият Мики. — Кльощавите му рамене се повдигнаха. — Майната им.
— Нима искаш да…
— Млъкни. Ще чакаме.
Стрелките на часовника, който Ал ми беше дал, бяха фосфоресциращи и аз гледах ужасѐн и примирен как голямата стрелка се придвижва към долната част на циферблата и после отново тръгва нагоре. До началото на „Новите приключения на Елъри Куин“ оставаха двайсет и пет минути. След това двайсет. Петнайсет. Опитах се да кажа нещо, но Търкот ми заповяда да мълча. Продължаваше да масажира гърдите си и спираше само за да извади цигарите от джоба си.
— Чудесна идея — отбелязах. — Много ще помогне на сърцето ти.
— Млъкни!
Той заби щика в чакъла зад гаража и запали цигарата си с очукана „Зипо“. На проблясъка на пламъка видях, че по лицето му се стича пот, въпреки че нощта беше хладна. Очите му сякаш се бяха смалили в очните ябълки и лицето му приличаше на череп. Търкот вдъхна дима и кашляйки, го издиша. Слабото му тяло потрепери, но револверът не помръдна. Беше насочен към гърдите ми. Небето се изпълни със звезди. Стана осем без десет. Колко от „Елъри Куин“ бе минало, когато Дънинг пристигнеше? В есето на Хари не пишеше, но предполагах, че не много. Децата не бяха на училище, но въпреки това Дорис Дънинг не искаше седемгодишната Елън да се върне по-късно от десет, макар че беше с Туга и Хари.
Осем без пет.
Изведнъж ми хрумна идея. Беше кристално ясна като неоспорима истина и аз я изрекох, докато още беше прясна:
— Шубе те е.
— Какво! — Той се сепна, сякаш го сритаха в задника.
— Чу ме. — Имитирах го: — „Никой няма да пипа Франки Дънинг освен мен. Той е мой“ Повтаряш си го от двайсет години, нали? А още не си го пипнал.