— Казах ти да млъкнеш.
— По дяволите, двайсет и две! Не си го пипнал и когато той е нападнал Чаз Фрати, нали? Избягал си като момиченце и си извикал футболистите.
— Те бяха шестима!
— Да, но оттогава Дънинг е бил сам много пъти, а ти дори не си му подхвърлил обелка от банан на тротоара, за да се подхлъзне. Ти си шибан страхливец, Търкот. Криеш се като заек в дупка.
— Млъкни!
— Разправяш си някакви тъпотии, че да го видиш в затвора ще бъде най-доброто отмъщение, за да не се изправиш пред факта, че…
— Млъкни!
— Че си откачен чудак, който е оставил убиеца на сестра си да се разхожда на свобода повече от двайсет години…
— Предупреждавам те! — Той дръпна ударника на револвера.
Ударих се в гърдите.
— Давай. Направи го. Всички ще чуят изстрела, полицията ще дойде, в суматохата Дънинг ще избяга, а ти ще отидеш в „Шоушенк“. Обзалагам се, че и там има фабрика. Ще работиш за пет цента на час вместо за долар и двайсет, но това ще ти харесва, защото няма да се налага да обясняваш защо си седял със скръстени ръце толкова години. Ако сестра ти беше жива, щеше да се изплюе върху…
Търкот протегна револвера напред, за да опре дулото в гърдите ми, и се спъна в проклетия си щик. Избих револвера от ръката му и оръжието изгърмя. Куршумът се заби в земята на два-три сантиметра от крака ми и камъчета обсипаха панталоните ми. Грабнах револвера и го насочих към него, готов да стрелям, ако Търкот посегне да вземе падналия щик.
Той обаче се свлече по стената на гаража. Сега и двете му ръце бяха притиснати до лявата страна на гърдите и от гърлото му излизаха задавени звуци.
Някъде не много далеч на Кошут — не на Уаймор — някакъв мъж изкрещя:
— Забавлявайте се, деца, но още една бомбичка, и ще извикам ченгетата. Послушайте ме!
Изпуснах затаения си дъх. Търкот също изпускаше дъха си, но задъхано и на пресекулки. Давещите се звуци продължиха, докато той се просна на чакъла. Взех щика, поколебах се дали да не го затъкна в колана си и реших, че само ще охлузи крака ми, когато се провирам през живия плет, докато миналото действа усилено и се мъчи да ме спре. Хвърлих го в тъмния двор и чух тихо изтракване, когато се удари в нещо. Може би в табелката ВИЛАТА НА БАУ-БАУ на кучешката колибка.
— Линейка — изграчи Търкот. В очите му блестяха сълзи.
— Моля те, Амбърсън. Много ме боли.
Линейка. Добра идея. А ето и нещо смешно. Бях в Дери — през 1958 година — почти от два месеца, но пак бръкнах в десния преден джоб на панталоните си, където винаги държа мобилния си телефон, когато не съм със спортно сако, но пръстите ми не намериха нищо освен дребни монети и ключовете на форда „Сънлайнър“.
— Съжалявам, Търкот. Роден си в неподходяща епоха за неотложна помощ.
— Какво?
Според програмата в момента излъчваха „Новите приключения на Елъри Куин“ на очакващата ги Америка.
— Бъди твърд — рекох и се проврях през живия плет. Ръката ми, която не държеше револвера, беше вдигната да предпазва очите ми от жулещите клонки.
Спънах се в сандъка с пясък в средата на задния двор на семейство Дънинг, проснах се по лице и се озовах очи в очи с кукла с безизразен поглед и диадема, но нищо друго. Револверът изхвърча от ръката ми. Запълзях, за да го потърся, като си мислех, че няма да го намеря, защото това е последният номер на необратимото минало. Малък в сравнение с грипа със силните болки в стомаха и Бил Търкот, но добър. И точно когато забелязах оръжието си в края на трапеца светлина от прозореца на кухнята, чух, че по Кошут Стрийт идва кола. Движеше се по-бързо, отколкото всеки разумен шофьор би се осмелил да кара по улица, пълна с маскирани деца, които носят торбички с лакомства. Досетих се кой е още преди гумите да изсвирят и да спрат.
В къщата с номер 379 Дорис Дънинг седеше на дивана с Трой, а Елън нетърпеливо подскачаше в костюма си на индианска принцеса. Трой току-що ѝ беше казал, че ще ѝ помогне да изядат бонбоните, когато тя, Туга и Хари се върнат. „Не, няма — отговаряше Елън. — Маскирай се и върви да искаш бонбони.“ Всички щяха да се засмеят на думите ѝ, дори Хари, който беше в банята и пишкаше в последната минута, защото Елън беше истинска комедиантка като Лусил Бол, която разсмиваше всички.
Грабнах револвера, който се изплъзна от потните ми пръсти и отново падна на тревата. Кракът ме болеше там, където се бях ударил в сандъка с пясък. От другата страна на къщата се затръшна врата на кола и по бетона затрополиха забързани стъпки. Спомням си, че си помислих: „Залости вратата, Дорис. Идва не само злият ти съпруг, а целият Дери.“