Взех револвера, изправих се олюлявайки си, запрепъвах се на тъпите си крака, едва не паднах отново, запазих равновесие и хукнах към задната врата. Стената на избата се изпречи на пътя ми. Заобиколих я, убеден, че ако я блъсна, ще рухне. Въздухът сякаш се беше сгъстил като сироп и, изглежда, също искаше да ме забави.
„Дори ако загина — помислих си. — Дори ако загина и Осуалд свърши работата, и загинат милиони. Дори тогава. Защото това е сега. И те са тези хора.“
Задната врата щеше да бъде заключена. Бях толкова сигурен в това, че едва не се изтъркалях по стъпалата на верандата, когато валчестата дръжка се превъртя и се отвори. Влязох в кухня, където още миришеше на печеното месо, което госпожа Дънинг бе сготвила. Умивалникът беше пълен с чинии. На плота имаше продълговат съд със сос, а до него — голяма чиния с изстинала юфка. От телевизора се разнасяха треперещите звуци на цигулка, каквито Кристи наричаше „убийствена музика“. Много подходяща за случая. На плота беше и гумената маска на Франкенщайн, която Туга смяташе да си сложи, когато излезе да иска „лакомство или номер“. До нея беше сложен хартиен плик с думите БОНБОНИТЕ НА ТУГА. НЕ ПИПАЙ, написани с черен пастел.
В есето си Хари беше цитирал майка си да казва: „Махай се с това нещо. Не трябва да си тук“, но докато тичах по линолеума към свода между кухнята и хола, я чух да пита:
— Франк? Какво правиш тук? — След това повиши тон: — Какво е това? Защо си… Махай се оттук!
И после изпищя.
Докато минавах под свода, едно от децата попита:
— Кой си ти? Защо вика мама? Татко тук ли е?
Обърнах глава и видях десетгодишния Хари Дънинг, който стоеше на прага на малката тоалетна в дъното на кухнята. Беше облечен като индианец и в едната си ръка държеше въздушната пушка, а с другата дърпаше ципа на панталона си. Дорис Дънинг отново изпищя. Другите две момчета се разкрещяха. Чу се тупване — силен, смразяващ кръвта звук — и писъкът беше прекъснат.
— Не, татко, недей! Боли я! — изписка Елън.
Вкамених се и зяпнах. Въз основа на есето на Хари предполагах, че трябва да попреча на човек, който размахва чук, какъвто мъжете държат в кутиите си с инструменти. Франк Дънинг обаче държеше тежък ковашки чук и боравеше с него, сякаш беше детска играчка. Ръкавите му бяха навити и видях изпъкналите мускули, развити от двайсет години рязане на месо и мъкнене на животински трупове. Дорис беше на килима в хола. Той вече беше счупил ръката ѝ — костта стърчеше през разкъсания ръкав на роклята ѝ — и бе изкълчил рамото ѝ. Лицето ѝ беше бледо и зашеметено. Тя пълзеше по килима пред телевизора. Косата ѝ висеше над лицето. Дънинг вдигаше чука. Този път щеше да я удари по главата, да разбие черепа ѝ и да разпръсне мозъка ѝ върху дивана.
Елън се въртеше около него и се мъчеше да го изблъска навън.
— Престани, татко, престани!
Франк Дънинг я сграбчи за косата и я повдигна. Елън залитна и от украсата на главата ѝ се разхвърчаха пера. Тя се блъсна в люлеещия се стол и той се преобърна.
— Дънинг! — извиках. — Спри!
Той ме погледна със зачервени, парещи очи. Беше пиян. Плачеше. От ноздрите му висях сополи и по брадичката му се стичаше слюнка. Лицето му беше изкривено от гняв, болка и учудване.
— Кой си ти, по дяволите? — попита и после, без да дочака отговор, се хвърли към мен.
Натиснах спусъка на револвера, като си мислех: „Този път няма да гръмне. Това е револвер от Дери и няма да гръмне.“
Но оръжието изтрещя и куршумът го улучи в рамото. На бялата му риза разцъфна червена роза. Той се изви настрани, но после отново вдигна чука. Кървавото петно на ризата му се уголемяваше, но Дънинг, изглежда, не чувстваше нищо.
Отново натиснах спусъка, но някой ме блъсна и куршумът излетя някъде високо. Беше Хари.
— Престани, татко! — с писклив глас извика той. — Спри или ще те гръмна!
Артър (Туга) Дънинг пълзеше към мен и кухнята. Точно когато Хари стреля с въздушната си пушка, Дънинг стовари ковашкия чук върху главата на Туга. Лицето на момчето се обля в кръв. Във въздуха се разхвърчаха частици от кости и кичури коса. Капки кръв изпръскаха лампата на тавана. Елън и госпожа Дънинг пищяха.
Възвърнах равновесието си и стрелях трети път. Куршумът разкъса дясната буза на Дънинг чак до ухото, но пак не го спря. „Той не е човек“ — помислих си тогава и продължавам да го мисля и досега. В насълзените му очи и скърцащи от яд зъби — Дънинг сякаш дъвчеше въздуха вместо да го диша — видях само празнота.