Търкот завъртя очи.
— За малко да не го направя. Не знам къде ми беше умът. Сигурно съм полудял. Слушай, приятелю, ако те хванат, не им казвай какво съм… Знаеш, какво съм…
— Няма. Ти го премахна, Търкот. Той беше бясно куче и ти го спря. Сестра ти би се гордяла с теб.
Той се усмихна и затвори очи.
Влязох в банята, взех хавлия, намокрих я и избърсах окървавеното си лице. Хвърлих я в коритото, грабнах други две и отидох в кухнята. Момчето, което ме беше довело тук, стоеше върху избелелия линолеум до печката и ме гледаше. Въпреки че вероятно бяха минали шест години, откакто си беше смукал палеца, сега го беше пъхнал в устата си. Очите му бяха широко отворени и сериозни, плувнали в сълзи. Бузите и челото му бяха изпръскани с кръв. Току-що беше преживяло нещо, което несъмнено щеше да го травмира, но и никога нямаше да порасне, и да стане Хари Жабока. Нито да напише есе, което да ме разплаче.
— Кой си ти? — попита Хари.
— Никой — отговорих, минах покрай него и се насочих към вратата. Той обаче заслужаваше повече. Сирените се приближаваха, но аз се обърнах. — Твоят ангел-хранител. — Измъкнах се през задната врата и се слях с нощта на Хелоуин през 1958 година.
Тръгнах по „Уаймор“ към „Уичам“, видях проблясващи сини светлини, отправили се към Кошут Стрийт, и продължих да вървя. Две преки по-нататък в жилищния квартал завих по Джерард Авеню. Минувачите се обърнаха по посока на сирените.
— Господине, знаете ли какво се е случило? — попита ме мъж, който държеше за ръката Снежанка с маратонки.
— Чух, че деца гърмят с бомбички — отвърнах. — Може да са запалили нещо. — Продължих по пътя си, като се постарах да не обръщам лявата страна на лицето си към човека, защото наблизо имаше улична лампа и от главата ми още течеше кръв.
След четири преки свърнах по „Уичам“. Далеч на юг от Кошут Уичам Стрийт беше тъмна и тиха. Вероятно всички свободни полицейски коли вече бяха на местопрестъплението. Хубаво. Почти бях стигнал до ъгъла на „Гроув“ и „Уичам“, когато коленете ми се огънаха. Огледах се, не видях празнуващи Хелоуин и седнах на бордюра. Не можех да си позволя да спра, но се налагаше. Бях изхвърлил всичко от стомаха си, не бях ял цял ден освен скапаното десертно блокче (и не можех да си спомня дали го бях излапал цялото, преди Търкот да ме изненада) и току-що бях преживял интерлюдия на насилие, в която бях ранен — не знаех колко сериозно. Трябваше или да спра и да оставя тялото си да се съвземе, или да припадна на тротоара.
Отпуснах глава на коленете си и бавно си поех дъх няколко пъти, както ме бяха учили в „Червения кръст“ на курсовете по водно спасяване в колежа. Отначало непрекъснато си представях как главата на Туга Дънинг експлодира от разбиващата сила на чука и ми стана още по-зле. След това се замислих за Хари, който бе изпръскан с кръвта на брат си, но иначе не беше пострадал. И за Елън. Тя не беше в дълбока кома, от която никога нямаше да излезе. И Трой. И Дорис. Лошо счупената ѝ ръка можеше и да я боли до края на живота ѝ, но поне щеше да е жива.
— Направих го, Ал — промълвих.
Какво обаче бях направил през 2011 година? Какво бях направил на 2011 година? Тези въпроси все още търсеха отговор. Ако се беше случило нещо ужасно заради ефекта на пеперудата, винаги можех да се върна и да го залича… освен ако променяйки хода на живота на семейство Дънинг, някак не бях променил и хода на живота на Ал Темпълтън. Ами ако закусвалнята вече не беше там, където го бях оставил? И ако той никога не го беше премествал от Обърн? Или изобщо не бе отварял ресторантче? Изглеждаше малко вероятно… но ето ме, седях на тротоар през 1958 година и от рана в главата ми през 1958 година течеше кръв. Колко вероятно беше това?
Изправих се, залитайки, и тръгнах. Вдясно по Уичам Стрийт видях пулсиращи проблясъци на сини светлини. На ъгъла на Кошут се беше насъбрала тълпа, но хората бяха с гръб към мен. Църквата, до която бях оставил колата, беше на отсрещната страна на улицата. Фордът „Сънлайнър“ сега беше сам на паркинга, но изглеждаше невредим. Шегаджиите, празнуващи по Хелоуин, не бяха изпуснали гумите. И после забелязах жълт правоъгълник под едната чистачка. Мислите ми внезапно се насочиха към Човека с жълтата карта и стомахът ми се сви. Грабнах листчето и въздъхнах облекчено, когато прочетох какво е написано там: ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕДИ НА БОГОСЛУЖЕНИЕ В НЕДЕЛЯ В ДЕВЕТ СУТРИНТА. НОВОДОШЛИТЕ ВИНАГИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ: ЖИВОТЪТ Е ВЪПРОС И ОТГОВОРЪТ Е ИСУС!
— Мислех, че твърдите наркотици са отговорът, и в момента бих се възползвал — измънках и отключих вратата на шофьора. Сетих се за хартиения плик, който бях оставил в гаража на къщата на Уаймор Лейн. Ченгетата, разследващи квартала, сигурно щяха да го открият. Вътре щяха да намерят няколко десертни блокчета, почти празното шише каопектат и нещо като памперс за възрастни.