Зачудих се до какъв ли извод щяха да стигнат.
Но не се чудих дълго.
Когато стигнах до платената магистрала, главата ме болеше жестоко, но дори да не беше епохата на денонощните магазини, не бях убеден дали бих се осмелил да спра. Ризата ми беше корава от засъхваща кръв в лявата страна. Поне не забравих да напълня резервоара.
Опитах се да изследвам раната на главата си с връхчетата на пръстите и бях възнаграден със силна болка, която ме убеди да не правя втори опит.
Спрях на отбивката за почивка преди Огъста. Вече минаваше десет и мястото беше безлюдно. Запалих лампата в колата и огледах зениците си в огледалото. Не се бяха разширили или смалили и това беше добре. Пред мъжката тоалетна имаше автомат за закуски и за десет цента си купих шоколадов пай с крем. Излапах го, докато карах, и главоболието ми понамаля.
Минаваше полунощ, когато стигнах до Лисбон Фолс. Главната улица беше тъмна, но фабрика „Уорумбо“ и „Ю Ес Джипсъм“ работеха с пълни обороти, пуфтяха и тракаха, изхвърляха смрадта си високо във въздуха и изсипваха киселинни води в реката. С гроздовете си ярки светлини приличаха на космически кораби. Спрях пред „Кенебек Фрут“, където фордът щеше да остане, докато някой надникнеше вътре и видеше кървавите петна на седалката, вратата на шофьора и волана. И после щеше да извика полицията. Предполагам, че щяха да проверят форда за пръстови отпечатъци. Беше възможно да ги сравнят с отпечатъците върху револвера „Полис Спешъл“, намерен на местопрестъпление в Дери. Името Джордж Амброуз можеше да се появи в Дери и после тук, във Фолс. Ако обаче заешката дупка все още беше там, където я бях оставил, Джордж нямаше да остави следа, по която да тръгнат, а отпечатъците принадлежаха на човек, който щеше да се роди чак след осемнайсет години.
Отворих багажника, извадих куфарчето и реших да оставя всичко друго. Знам ли, можеше да го продадат в „Добрият бял слон“, магазинът за вещи втора употреба, недалеч от „Тайтъс Шеврон“. Пресякох улицата и се насочих към огнения дъх на фабриката, която щеше да го бълва денонощно, докато свободната търговия на Рейгън не превърнеше в отживелица скъпите американски платове.
Сушилнята беше осветена в бял флуоресцентен блясък, проникващ през мръсните прозорци на багрилното помещение. Съзрях веригата, която преграждаше сушилнята от останалата част на двора. Беше твърде тъмно, за да прочета окачената на нея табелка, и бяха минали почти два месеца, откакто я бях видял, но си спомнях какво пише: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО КРАЯ НА РЕМОНТА НА ТРЪБА ОТ КАНАЛИЗАЦИЯТА. Нямаше следа от Мъжа с жълтата карта — нито от Мъжа с оранжевата карта, ако сега беше такъв.
В двора блестяха прожектори, които ме осветяваха като мравка в чиния. Сянката ми подскачаше дълга и източена пред мен. Вцепених се, когато към мен затрополя голям транспортен камион. Очаквах, че шофьорът ще спре, ще се наведе през стъклото и ще ме попита какво правя там, по дяволите. Той намали, но не спря. Вдигна ръка за поздрав. Отвърнах и той подкара към товарните платформи. На каросерията потракваха десетки празни варели. Отправих се към веригата, огледах се набързо и се проврях под нея.
Приближих се до едната страна на сушилнята. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Раната на главата ми пулсираше в унисон. Този път нямаше парче бетон, което да отбелязва мястото. „По-бавно — казах си… — Полека. Стъпалото е тук.“
Само че не беше там. Нямаше нищо освен уличната настилка под търсещата ми, потропваща обувка.
Отидох малко по-нататък, но пак не намерих нищо. Беше студено и дъхът ми се виждаше, но по раменете и врата ми изби лека, мазна пот. Извървях още няколко крачки, но вече бях сигурен, че съм отишъл твърде далеч. Заешката дупка беше изчезнала или изобщо никога не е била там и това означаваше, че целият ми живот като Джейк Епинг — всичко от спечелилата ми награда градина в началното училище до зарязания ми роман в колежа и бракът ми с по душа добра жена, която почти удави любовта ми към нея в алкохол — е било налудничава халюцинация и през цялото време съм бил Джордж Амбърсън.
Повървях още и после спрях задъхан. Някъде — може би в бояджийския цех или в някоя от тъкачниците — някой извика: „Чукай ме отстрани!“ Подскочих веднъж и после пак от гръмогласния смях, който последва възклицанието.