Не беше там.
Нямаше я.
Или никога не бе съществувала.
Изпитах ли разочарование? Ужас? Паника? Не. Почувствах единствено необяснимо облекчение. „Може да живея тук — помислих си. — Лесно. Дори щастливо.“
Вярно ли беше? Да.
Близо до фабриката вонеше и от обществените тоалетни, където всички пушеха като луди, но на повечето места въздухът ухаеше невероятно приятно. На нещо ново. Храната имаше хубав вкус. Носеха млякото пред вратата ти. След период на раздяла с компютъра ми видях нещата достатъчно ясно, за да осъзная колко бях пристрастен към проклетото нещо, прекарвах часове да чета глупави прикрепени файлове към имейли и посещавах уебсайтове по същата причина, поради която алпинистите искат да изкачат Еверест — защото го има. Мобилният ми телефон не звънеше, защото нямах мобилен телефон и това беше огромно облекчение. Извън големите градове повечето хора все още имаха дуплекси и мнозинството заключваше ли домовете си нощем? Ами! Тревожеха се от ядрена война, но аз знаех, че хората от 1958 година щяха да остареят и да умрат, без дори да чуят, че е избухнала атомна бомба освен в експеримент. Никой не се безпокоеше за глобално затопляне или пилоти самоубийци с отвлечени самолети, които се врязват в небостъргачи.
И ако животът ми през 2011 година не беше халюцинация (знаех го дълбоко в сърцето си), все още можех да попреча на Осуалд. Е, нямаше да знам крайния резултат, но щях да го преживея.
Добре. Първо трябваше да се върна във форда и да се махна от Лисбон Фолс. Мислех да отида в Люистън, да намеря автогарата и да си купя билет за Ню Йорк. Оттам щях да се кача на влака за Далас… или може би на самолет. Все още имах много пари и служителите на летището нямаше да ми поискат документ за самоличност със снимка. Трябваше само да платя билета и „Транс Уърлд Еърлайнс“ щеше да ме посрещне с „добре дошъл“ на борда.
Облекчението от това решение беше толкова голямо, че коленете ми отново се подкосиха. Слабостта не беше толкова силна като в Дери, когато се наложи да седна, но се подпрях на стената на сушилнята. Лакътят ми се удари, издавайки тих глух звук. И изневиделица ми заговори глас. Дрезгав. Почти ръмжене. Глас от бъдещето.
— Джейк? Ти ли си? — Думите бяха последвани от суха, лаеща кашлица.
Едва не си замълчах. Можех да си замълча. После обаче се замислих колко много от живота си е инвестирал Ал в проекта и че аз съм единствената му останала надежда.
Обърнах се по посока на кашлицата и тихо казах:
— Ал? Говори. Брой. — Можех да добавя: „Или продължавай да кашляш.“
Той започна да брои. Тръгнах към звука, опипвайки с крак земята. След десетина крачки — далеч от мястото, където се бях отказал — носът на обувката ми направи крачка напред и се заклещи в нещо, което го накара да спре. Отново се огледах и поех още една глътка от вонящия на химикали въздух. После затворих очи и започнах да изкачвам стъпала, които не виждах. На четвъртото студеният нощен въздух се замени със задушаваща топлина и уханието на кафе с подправки. Или поне такъв беше случаят с горната половина на тялото ми. От кръста надолу все още усещах нощта.
Стоях там може би три секунди, наполовина в настоящето и наполовина в миналото. След това отворих очи, видях изнуреното, разтревожено и твърде слабо лице на Ал и се върнах в 2011 година.
Трета част
Живот в миналото
Девета глава
Бих казал, че вече нищо не може да ме изненада, но онова, което видях вляво от Ал, ме накара да зяпна. Цигара, тлееща в пепелник. Протегнах ръка и я угасих.
— Искаш да изкашляш и остатъка от функциониращия си бял дроб ли?
Той не отговори. Не съм сигурен дали ме чу. Гледаше ме и се кокореше.
— Господи, Джейк, кой те е скалпирал?
— Никой. Да се махаме оттук, преди да се задуша от дима. — Упрекът ми обаче не беше съвсем верен. През седмиците, които бях прекарал в Дери, бях свикнал с дима на цигарите. Скоро и аз щях да се заразя с навика, ако не внимавах.
— Скалпиран си, но не го знаеш. Зад ухото ти виси кичур коса и… Колко кръв ти изтече? Четвърт литър? И кой го направи?
— А, по-малко от четвърт литър. Е, Франк Дънинг. Ако това отговаря на въпросите ти, сега и аз имам един. Ти каза, че ще се молиш. Защо не казваш молитви, а пушиш?
— Защото съм нервен. И защото вече няма значение. Духът е пуснат от бутилката.