— За какво говориш?
Той впери в мен воднистите си, внезапно остарели очи.
— Дотук с говоренето. Сам трябва да се увериш. Хайде, отвори я.
Погледнах го неуверено.
— Приеми го като предсмъртното желание на един пътник — каза той. — Хайде, друже. Ако наистина си ми другар, ще го направиш. Отвори вратата.
Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не мина на по-висока предавка, когато завъртях валчестата дръжка и дръпнах вратата. Нямах представа какво може да ме очаква от другата ѝ страна (макар че смътно си спомням как си представих мъртви котки, одрани и готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се пресегна през рамото ми и включи осветлението, видях…
Най-обикновен склад.
Беше малък и също толкова чист и подреден като останалата част от закусвалнята. По стените имаше рафтове, заредени с големи консерви. В далечния край на помещението, където таванът се спускаше надолу, бяха складирани почистващите препарати, а метлата и парцалът лежаха до тях, тъй като онази част от бърлогата нямаше и метър височина. Подът беше покрит със същия тъмносив линолеум като в самата закусвалня, но вместо леката миризма на печено месо, тук се долавяше ароматът на кафе, зеленчуци и подправки. Усещаше се и друг мирис, слаб и не особено приятен.
— Добре — обадих се. — Това е кухненският склад. Чистичък и добре зареден. Пиша ти шестица по управление на запасите, ако изобщо има такова нещо.
— Какво подушваш?
— Предимно аромат на подправки. Кафе. Май и на някакъв освежител за въздух. Не съм сигурен.
— Аха, използвам „Глейд“. Заради другата миризма. Казваш, че нищо друго не подушваш, така ли?
— Абе, има нещо. Леко бие на сяра. Напомня ми за миризмата на изгорели кибритени клечки. — Напомняше ми и за отровните газове, които отделяхме с цялото ми семейство след съботните бобени вечери на майка ми, но не ми се щеше да му го казвам. Дали раковата терапия не прави хората пръдливи?
— Така си е, сяра е. И други работи има, и те не са „Шанел №5“. Такава е миризмата на фабриката, друже.
Поредната нелепост от негова страна, но единственият ми отговор (произнесен с тон на абсурдна куртоазия) беше:
— Наистина ли?
Той отново се усмихна, разкривайки дупките, които предишния ден бяха запълнени със зъби.
— Прекалено вежлив си, за да коментираш, че „Уорумбо“ е затворена от сума ти време. Че всъщност почти изгоря до основи още през осемдесетте и онова там — посочи през рамо — е просто фирмен магазин. Чисто и просто капан за туристи във ваканционното ни градче, като „Кенебек Фрут Кампъни“ по време на бирените фестивали. Сигурно вече си готов да извадиш телефона и да се обадиш на момчетата с белите престилки. Познах ли, друже мой?
— На никого няма да се обаждам, защото не си луд. — В което далеч не бях убеден. — Но това е просто склад и не е лъжа, че текстилна фабрика „Уорумбо“ не е произвела и чорап през последния четвърт век.
— Че на никого няма да се обадиш — няма, защото сега ще ми дадеш мобилния си телефон, портфейла си и всички пари, които имаш в джобовете си, включително и монетите. Това не е обир; ще си ги получиш обратно. Ще се подчиниш ли?
— Още много ли ще се бавим, Ал? Защото имам да преглеждам куп есета, преди да приключа тазгодишния дневник.
— Ще се бавиш, колкото ти си решиш — отговори ми той, — защото ще ти отнеме само две минути. Винаги отнема само две минути. Отпусни си час и поогледай хубаво, ако искаш, но аз не бих те съветвал да го правиш още първия път, защото си е стрес за психиката. Сам ще се увериш. Ще ми се довериш ли? — Прочете нещо в лицето ми и стисна устни. — Моля те! Умолявам те, Джейк! Предсмъртното ми желание.
Вече бях убеден, че е луднал, но в същото време бях сигурен, че не ме лъже за състоянието си. Очите му сякаш бяха хлътнали още по-надълбоко в орбитите по време на краткия ни разговор. Освен това личеше, че е напълно грохнал. Дори двайсетината стъпки от кабинката в единия край на закусвалнята до склада в другия му бяха отнели силите. Ами окървавената носна кърпа? Да не забравяме и окървавената кърпа.