— Би било невероятно съвпадение, ако е така. Успях да променя миналото, Ал — с помощта на някакъв тип на име Бил Търкот. Хари не е отишъл да живее при леля си и чичо си в Хейвън, защото майка му не е умряла. Нито брат му Трой или сестра му Елън. И Дънинг не се е приближавал с чука до Хари. Много ще се изненадам, ако Хари все още живее във Фолс след всичките промени.
— Има начин да проверим. В кабинета имам лаптоп. Ела отзад. — Ал ме поведе, като кашляше и се подпираше на разни неща. Взех чашата с кафето си, но той остави неговата.
„Кабинет“ беше твърде грандиозно име за голямата колкото склад стаичка до кухнята. Едва се побрахме двамата. Стените бяха облепени с бележки, разрешителни и здравни разпоредби от щата Мейн и федералните власти. Ако хората, които пускаха слухове и клюки за прочутия „котешки бургер“, видеха тези документи, сред които имаше Сертификат Клас А за чистота след последната проверка на Комисията по хигиена на заведенията, може би щяха да бъдат принудени да преосмислят мнението си.
Лаптопът „Макбук“ на Хари беше поставен на бюро, каквото си спомням, че използвах в трети клас. Ал се отпусна на стол почти със същите размери и изсумтя от болка и едновременно с облекчение.
— Гимназията има уебсайт, нали?
— Да.
Докато чакахме компютърът да зареди, се запитах колко ли имейла са се натрупали по време на петдесет и два дневното ми отсъствие, но после се сетих, че всъщност са минали само две минути. Колко съм глупав.
— Мисля, че превъртам, Ал.
— Познавам чувството. Дръж се, ще… Чакай. Започваме. Да видим. Курсове… лятна програма… преподаватели… администрация… помощен персонал.
— Щракни на него.
Той погали вградената компютърна мишка, измърмори нещо, кимна, щракна и после се втренчи в екрана като мистик, който се консултира с кристалната си топка.
— Е? Не ме карай да чакам.
Ал обърна лаптопа към мен, за да видя. ПОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ НА ГИМНАЗИЯТА В ЛИСБОН — пишеше там. — НАЙ-ДОБРИТЕ В МЕЙН! Имаше снимка на двама мъже и една жена, които стояха в училищния двор. И тримата се усмихваха и бяха с горнища на анцузи на лисбонските „Хрътки“. Нито единият не беше Хари Дънинг.
— Ти го помниш в живота му като чистач и твой ученик, защото се спусна в заешката дупка — рече Ал. Бяхме се върнали в ресторантчето и седяхме в едното сепаре. — А аз го помня или защото съм свикнал със заешката дупка, или защото се намирам близо до нея. — Той се замисли. — Да, вероятно заради това. Има някаква радиация. Чувствам, че и Човекът с жълтата карта също е близо до нея, само че от другата страна.
— Сега той е Човекът с оранжевата карта.
— За какво говориш?
Отново се прозях.
— Ако се опитам да ти разкажа сега, ще объркам всичко. Искам да те закарам вкъщи и после да се прибера у дома. Ще си взема нещо за ядене, защото съм гладен като вълк…
— Ще ти изпържа яйца. — Ал понечи да стане, но после се отпусна и се закашля. Всяко поемане на дъх беше придружено със суха, раздираща кашлица и хриптене, които разтърсваха цялото му тяло. Нещо хъркаше в гърлото му като карта за игра, пъхната между спиците на велосипед.
Докоснах ръката му.
— Ще се върнеш в дома си, ще вземеш лекарствата и ще си починеш. Ще поспиш, ако можеш. Аз със сигурност ще спя поне осем часа. Ще навия будилника.
Ал престана да кашля, но още чувах хъркането в гърлото му.
— Дълбок сън. Да, спомням си какво е. Завиждам ти, приятелю.
— Ще дойда довечера в седем. Не, нека да е осем. Това ще ми даде възможност да проверя някои неща в интернет.
— И ако всичко ще бъде суперкейк „Джейк“? — Той се усмихна на играта на думи, която, разбира се, бях чувал хиляди пъти.
— Тогава ще дойда утре и ще се приготвя да извърша деянието.
— Не. Ти ще го предотвратиш. — Ал стисна ръката ми. Пръстите му бяха тънки, но все още силни. — За това е всичко. Да намериш Осуалд, да осуетиш гнусното му деяние и да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му.
Включих двигателя на колата, посегнах към късия и дебел лост за скоростите и се опитах да натисна пъргавия съединител на форда с левия си крак, и когато пръстите ми стиснаха въздуха, а кракът ми натисна постелката на пода, неволно прихнах.
— Какво? — попита Ал от мястото си до мен на предната седалка.
Маневреният форд „Сънлайнър“ ми липсваше, но всичко беше наред. Скоро щях да си го купя отново. Въпреки че от последния път бях закъсал с парите, поне като начало (сметката ми в „Хоумтаун Тръст“ щеше да изчезне по време на следващото пренастройване), можех да се пазаря малко повече с Бил Тайтъс.