Мислех, че мога да го направя.
Сега обаче беше различно.
— Джейк? Нещо смешно ли има?
— Не, нищо.
Огледах се за промени на Мейн Стрийт, но всички обичайни сгради си бяха на местата, включително „Кенебек Фрут“, която изглеждаше както обикновено на две неплатени сметки от финансов крах. Статуята на вожда Уорумбо все още стоеше в градския парк и знамето на прозореца на „Мебели Кабел“ все още уверяваше света, че „НЯМА ДА БЪДЕМ ПРОДАДЕНИ ЕВТИНО“.
— Ал, спомняш ли си веригата, под която трябваше да минеш, за да се върнеш в заешката дупка?
— Разбира се.
— А табелката, окачена на нея?
— За тръбата от канализацията. — Той седеше като войник, който мисли, че пътят може би е миниран, и всеки път, когато минехме по някоя неравност, изтръпваше.
— Когато се върна от Далас и разбра, че си твърде болен, за да го направиш, табелката беше ли там?
— Да — отговори Ал след кратък размисъл. — Там беше. Странно, нали? Кой поправя тръба от канализацията цели четири години?
— Никой. Не и във фабричен двор, където денонощно идват и заминават камиони. Защо не привлича внимание?
Ал поклати глава.
— Нямам представа.
— Може би е сложена, за да не влизат хората неволно в заешката дупка. Но в такъв случай кой я е сложил?
— Не знам. Не знам дори дали онова, което казваш, е така.
Завих по неговата улица. Надявах се, че ще го изпратя по живо по здраво в дома му и после ще успея да карам единайсет-дванайсет километра до Сабатъс, без да заспя зад волана. Замислих се обаче за нещо друго и трябваше да го кажа. Ал не трябваше да има големи надежди.
— Миналото е необратимо, Ал. Не иска да бъде променяно.
— Знам. Аз ти го казах.
— Да, но сега си мисля, че съпротивата да се промени е пропорционална на вероятността доколко бъдещето може да се промени от всяко едно действие.
Той ме погледна. Сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога и очите му блестяха от болка.
— Би ли ми го обяснил с прости думи?
— Променянето на бъдещето на семейство Дънинг беше по-трудно от променянето на бъдещето на Каролин Пулин, отчасти защото бяха замесени повече хора, но предимно защото Пулин щеше да живее и в двата случая. Дорис Дънинг и децата ѝ щяха да умрат…
Устните му се разтеглиха в лека усмивка.
— Браво на теб. Само се погрижи следващия път да се наведеш повечко и да се спасиш от неприятностите със смущаващ белег, където косата може да не порасне отново.
Имах идеи по този въпрос, но не си направих труда да кажа нещо. Вкарах колата в алеята.
— Искам да кажа, че може би няма да успея да попреча на Осуалд. Поне първия път. — Засмях се. — Но какво пък, по дяволите? Скъсаха ме и първия път на изпита за шофьорска книжка.
— Мен също, но не ме накараха да чакам пет години, за да се явя отново.
Тук Ал беше прав.
— На колко години си, Джейк? Трийсет? Трийсет и една?
— Трийсет и пет. — И два месеца по-близо до трийсет и шест, отколкото бях сутринта, но какво са няколко месеца между приятели?
— Ако сгафиш и се наложи да започнеш отначало, ще бъдеш на четирийсет и пет, когато въртележката се върне до месинговия пръстен за втори път. За десет години може да се случат много неща, особено ако миналото е срещу теб.
— Знам. Виж какво се случи с теб.
— Хванах рак на белите дробове, това е всичко. — Ал се закашля, сякаш да го докаже, но в очите му видях съмнение и болка.
— Вероятно това е всичко. Надявам се, че това е било всичко, но има още нещо, което не знаем…
Предната врата на къщата се отвори с трясък. Едра млада жена с лимоненозелена рокля и бели медицински обувки изтича по алеята. Видя, че Ал се е прегърбил на предната седалка на тойотата ми и дръпна вратата.
— Господин Темпълтън, къде бяхте? Дойдох да ви дам лекарствата и когато видях, че в къщата няма никого, си помислих…
Ал успя да се усмихне.
— Знам какво си помислила, но всичко е наред. Не е хубаво, обаче няма проблем.
Тя ме погледна.
— Ами вие? Защо го разхождате насам-натам? Не виждате ли колко е немощен?
Разбира се, че виждах, но тъй като не можех да ѝ кажа какво правим, мълчах и се приготвих да приема мъжки упреците.
— Трябваше да обсъдим нещо важно — обади се Ал.
— Въпреки това…
Той отвори вратата на колата.
— Помогни ми да се прибера, Дорис. Джейк трябва да си върви.
Дорис!
Като Дорис Дънинг.
Ал не бе забелязал съвпадението — и сигурно не беше нищо повече, защото името се среща често, но въпреки това отекна в съзнанието ми.