Съумях да стигна до дома си и този път се усетих, че посягам към ръчната спирачка на форда „Сънлайнър“. Угасих двигателя и си помислих колко неудобна, мизерна и неприятна таратайка от пластмаса и фибростъкло е тойотата ми в сравнение с колата, с която бях свикнал в Дери. Слязох, понечих да нахраня котарака си и видях, че храната в чинийката му все още е прясна и влажна. И защо да не е? През 2011 година храната бе престояла в паничката само час и половина.
— Изяж я, Елмор — рекох. — Гладуващите котки в Китай биха дали всичко за чиния „Фрискис Чойс Кътс“.
Елмор ме изгледа злобно и се изниза през вратичката за котки. Затоплих две замразени храни „Стоуфър“ (мислейки така, като чудовището на Франкенщайн се учи да говори: микровълнова фурна — хубаво, съвременни коли — лошо). Изядох всичко, изхвърлих опаковките и отидох в спалнята. Съблякох обикновената си бяла риза от 1958 година (като благодарих на Бога, че Дорис на Ал беше твърде ядосана и не видя петната кръв по нея), седнах на леглото да развържа удобните си обувки от 1958 година и се проснах по гръб. Убеден съм, че заспах на секундата.
Забравих да навия будилника и щях да спя дълго, след като мине пет следобед, но Елмор скочи върху гърдите ми в четири и петнайсет и започна да души лицето ми. Това означаваше, че е изял храната си и иска отново да напълня паничката му. Сипах храна на котарака, наплисках лицето си със студена вода и изядох купа „Спешъл Кей“, като си мислех, че ще минат дни, докато се върна към нормалния си ред на хранене.
След като напълних корема си, отидох в кабинета и включих компютъра. Първата ми киберспирка беше Градската библиотека. Ал беше прав — базата им данни съдържаше всички броеве на „Лисбон Уийкли Ентърпрайз“ Трябваше да стана „Приятел на библиотеката“, преди да получа достъп до благините, което струваше десет долара, но като имах предвид обстоятелствата, цената ми се видя нищожна.
Броят на „Ентърпрайз“, който търсех, беше от седми ноември. На втората страница, сгушен между статия за фатална автомобилна катастрофа и друга за случай на вероятен умишлен палеж, имаше репортаж, озаглавен МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ ИЗДИРВА ЗАГАДЪЧЕН МЪЖ. Загадъчният мъж бях аз… или по-скоро другото ми аз в ерата на Айзенхауер. Бяха открили кабриото „Сънлайнър“ и веднага бяха забелязали петната кръв. Бил Тайтъс беше разпознал колата, която продал на някой си господин Джордж Амбърсън. Тонът на репортажа ме трогна — непринудена загриженост за изчезнал (и вероятно ранен) човек. Грегъри Дъсън, банкерът ми от „Хоумтаун Тръст“, ме описваше като „възпитан и учтив“. Еди Баумър, собственикът на бръснарницата, беше казал горе-долу същото. Капка подозрение не опетняваше името Амбърсън. Нещата можеха да бъдат различни, ако ме бяха свързали с един сензационен случай в Дери, но не беше така.
В броя от следващата седмица бях сведен до съвсем кратка информация в полицейските съобщения: ИЗДИРВАНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ МЪЖ ОТ УИСКОНСИН ПРОДЪЛЖАВА. В по-следващия брой „Уийкли Ентърпрайз“ бе обезумял по предстоящия празничен сезон и изобщо не споменаваше за Джордж Амбърсън. Но аз бях там. Ал беше издълбал името си на едно дърво, а аз открих моето на страниците на стар вестник. Очаквах го, но да видя реалното доказателство, беше вдъхновяващо.
След това влязох в уебсайта на „Дейли Нюз“ от Дери. Струваше ми значително повече да получа достъп до архивите им — трийсет и четири долара и петдесет цента, но след няколко минути гледах първата страница на броя от първи ноември 1958 година.
Човек би очаквал, че новината за сензационно местно престъпление ще бъде публикувана с големи букви на първата страница, но в Дери — особения малък град — потулваха жестокостите. Голямата история за деня беше свързана със срещата на Русия, Великобритания и Съединените щати в Женева, за да обсъдят евентуален договор за забрана на опитите с ядрени оръжия. Отдолу имаше репортаж за четиринайсетгодишен феномен по шах на име Боби Фишер. В лявата страна на страницата (където според медийните експерти читателите поглеждат накрая, ако изобщо погледнат), имаше статия със заглавие БУЙСТВО ПРИКЛЮЧВА СЪС СМЪРТТА НА ДВАМА ДУШИ. Според разказа Франк Дънинг, „виден член на местната общност и активен в много благотворителни акции“, отишъл в дома на съпругата си, с която живеели отделно, „в състояние на алкохолно опиянение“ малко след осем часа в петък вечерта. След кавга със съпругата си (която не чух… а бях там) Дънинг я ударил с чук и счупил ръката ѝ, а после убил дванайсетгодишния си син Артър Дънинг, когато момчето се опитало да защити майка си.