Историята продължаваше на дванайсета страница. Прелистих и там ме поздрави снимка на стария ми враг и приятел Бил Търкот. „Господин Търкот минавал покрай жилището на семейство Дънинг, когато чул викове и писъци.“ Втурнал се към къщата, видял какво става през отворената врата и казал на господин Франк Дънинг да престане да размахва чука. Дънинг отказал. Господин Търкот съзрял ловджийски нож в калъфка, затъкнат в колана на Дънинг, и го измъкнал. Дънинг нападнал господин Търкот, сборичкали се и Дънинг бил смъртоносно наръган с ножа. Само след няколко минути героят господин Търкот получил сърдечен удар.
Вгледах се в старата снимка — Търкот гордо сложил крак върху бронята на автомобил от края на четирийсетте години на миналия век, с цигара в ъгъла на устата — и забарабаних с пръсти по краката си. Дънинг беше наръган отзад, а не отпред, и с щик, а не с нож. Той дори нямаше ловджийски нож. Единственото му оръжие беше ковашкият чук — който не беше идентифициран като такъв. Възможно ли беше полицаите да са пропуснали такива очевидни факти? Не виждах как, освен ако не бяха слепи като Рей Чарлс. Но за Дери, такъв какъвто го познавах, това беше абсолютно логично.
Усмихнах се. Разказът беше възхитително налудничав. Всички неизяснени неща бяха свързани. Превъртял пиян съпруг, треперещо от страх, ужасено семейство и случаен минувач герой (не се споменаваше откъде е идвал и къде е отивал). Беше ли необходимо друго? И нямаше нито дума за загадъчен чужденец на местопрестъплението. Типично за Дери.
Прерових хладилника, намерих неизяден шоколадов пудинг и го излапах, докато стоях до кухненския плот и гледах към задния си двор. Взех Елмор и го погалих, докато котаракът се загърчи да го пусна на пода. Върнах се при компютъра, натиснах клавиш, за да махна скрийнсейвъра и пак се вгледах в снимката на Бил Търкот, героят, намесил се случайно и спасил семейството, а после получил сърдечен удар за усилията си.
Накрая отидох до телефона и набрах „Справки“.
Нямаше вписан номер на името на Дорис, Трой или Харолд Дънинг. Като последен шанс опитах Елън, без да очаквам нещо, защото дори ако още живееше в града, тя вероятно бе приела фамилията на съпруга си. Понякога обаче догадките носят късмет (Лий Харви Осуалд беше особено зловреден случай в това отношение). Толкова се изненадах, когато телефонният автомат избълва номер, че дори не бях взел молив. Вместо отново да набера „Справки“, натиснах 1, за да се свържа с номера, който бях поискал. Като се замисля, не съм сигурен защо го направих. Понякога не искаме да знаем, нали? Отиваме твърде далеч и после се обръщаме. Но държах храбро слушалката и слушах как телефонът в Дери иззвъня три пъти. Вероятно щеше да се включи телефонният секретар и реших, че не искам да оставям съобщение. Нямах представа какво да кажа.
На четвъртото позвъняване обаче женски глас каза:
— Ало?
— Елън Дънинг ли е?
— Зависи кой се обажда. — Тя говореше весело, но предпазливо. Гласът ѝ беше дрезгав и малко недоверчив. Ако не я познавах, щях да си представя жена на трийсет и няколко години вместо на шейсет и нещо, на колкото тя беше сега. „Школуван глас — помислих си. — Певица? Актриса? Може би комедийна актриса? Никоя от тези професии не беше типична за Дери.“
— Името ми е Джордж Амбърсън. Познавам брат ви Хари от много отдавна. В Мейн съм и реших да се опитам да се свържа с него.
— Хари? — стреснато попита тя. — Боже мой! От армията ли го познавахте?
Познавахте? Минало време? Замислих се и бързо прецених, че това не може да е обяснението ми. Имаше твърде много подмолни капани.
— Не, от Дери. Когато бяхме деца — осени ме вдъхновението, — играехме на детската площадка. В един отбор. Бяхме приятели.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, господин Амбърсън, но Хари почина.
За миг онемях. Но така не се общува по телефон, нали?
— О, Боже, много съжалявам! — съумях да смотолевя.
— Случи се отдавна. Във Виетнам. По време на офанзивата „Тет“.
Седнах. Догади ми се. Бях го спасил от накуцване и известни умствени проблеми само за да съкратя живота му с четирийсет и няколко години? Страхотно. Операцията беше успешна, но пациентът умря.
В това време обаче шоуто трябваше да продължи.
— Ами Трой? А вие? Как сте? Тогава бяхте малка и карахте велосипед с помощни колела. И пеехте. Все пеехте. — Напънах се да се засмея. — Господи, побърквахте ни!