„Моето момиче“ свърши и започна „Само си въобразявам“. Тръгнах към музиката и влязох в стаята, която вонеше на болест. Ал лежеше в леглото. Изглеждаше сравнително спокоен. Към края по една сълза се беше стекла от външните ъгълчета на затворените му очи. Следите още бяха влажни и блестяха. Плейърът с много дискове беше на нощното шкафче вляво от него. Имаше и бележка, затисната с шишенце от лекарство, което едва ли би задържало листчето, защото беше празно. Погледнах етикета: „«Оксиконтин» 20 милиграма.“ Взех бележката.
Съжалявам, приятелю, но не можех да чакам. Болката беше прекалено силна. Имаш ключ за закусвалнята и знаеш какво да направиш. Но не се заблуждавай, че можеш да опиташ отново, защото може да се случат твърде много неща. Напра̀ви го правилно първия път. Вероятно си ми ядосан, че те въвлякох в това. На твое място и аз щях да съм бесен. Но не се отказвай. Моля те, не го прави. Тенекиената кутия е под леглото. Там има още петстотин долара, които спестих. От теб зависи, друже. Около два часа, след като Дорис ме намери, хазяинът сигурно ще заключи заведението, затова трябва да го направиш довечера. Спаси го, чуваш ли! Спаси Кенеди и всичко ще се промени.
Моля те.
„Копеле — казах си. — Знаел си, че се колебая и така се погрижи за колебанието ми, нали?“
Разбира се, че се колебаех, но това не е възможност за избор. Ал грешеше, ако си беше мислил, че ще се откажа.
Да попреча на Осуалд? Добре. Но в момента Осуалд беше на заден план, част от мъгляво бъдеще. Странно беше да се изразиш така, когато разсъждаваш за 1963 година, но абсолютно точно. Мислите ми бяха заети със семейство Дънинг.
Все още можех да спася Артър, известен като Туга. И Хари.
„Кенеди може да промени решението си“ — беше казал Ал. Имаше предвид Виетнам.
Но дори ако Кенеди не променеше решението си и не изтеглеше войските, щеше ли Хари да бъде на същото място по същото време на шести февруари 1968 година? Едва ли.
— Е, добре. — Наведох се, целунах Хари по бузата и долових соления вкус на последната му сълза. — Спи спокойно, приятелю.
Върнах се у дома и прегледах съдържанието на куфарчето си „Лорд Бъкстън“ и луксозния портфейл от щраусова кожа. Разполагах с изчерпателните записки на Ал за движенията на Осуалд, след като беше напуснал морската пехота на 11 септември 1959 година. Личната ми карта беше в мен. Финансовото ми положение беше по-добро, отколкото очаквах. С парите, които Ал бе спестил, и онези, които вече имах, общата сума възлизаше на над пет хиляди долара.
В хладилника имаше хамбургер. Затоплих го и го сложих в чинийката на Елмор. Погалих котарака, докато ядеше.
— Ако не се върна, отиди при съседите, семейство Ритър — рекох. — Те ще се погрижат за теб.
Елмор, разбира се, не ми обърна внимание, но знаех, че ще го направи, ако не съм там да го храня. Котките умеят да оцеляват. Взех куфарчето, приближих се до вратата и се преборих с краткотрайното си, но силно желание да изтичам в спалнята и да се скрия под завивките. Щяха ли да бъдат тук котаракът и къщата ми, когато се върнех, ако успеех в мисията си? И ако бяха тук, още ли щяха да са мои? Нямаше как да знам. Искате ли да ви кажа нещо смешно? Дори хората, които могат да живеят в миналото, не знаят какво ги очаква в бъдещето.
— Хей, Ози — промълвих. — Идвам за теб, скапаняко.
Затворих вратата и излязох.
В ресторантчето беше странно без Ал, защото имах чувството, че той още е там — имам предвид, духът му. Лицата на Стената на славата сякаш се бяха втренчили в мен, питаха ме какво правя там, казваха ми, че мястото ми не е тук, и ме призоваваха да се махна, преди да превъртя главната пружина на вселената. Имаше нещо особено изнервящо в снимката на Ал и Майк Мишо, която беше окачена на мястото на фотографията ми с Хари.
Отидох в склада и бавно затътрих крака. „Представи си, че се опитваш да изкачиш стълбище в тъмното — бе казал Ал. — Затвори очи, приятелю, така е по-лесно.“
Направих го. След две крачки чух пукота от изравняването на налягането дълбоко в ушите си. Обля ме топлина и през затворените ми клепачи блесна слънчева светлина. Чух свистене на тъкачни станове. Беше 9 септември 1958 година, две минути преди обяд. Туга Дънинг отново беше жив, а ръката на госпожа Дънинг още не беше счупена. Недалеч, близо до „Тайтъс Шеврон“, ме чакаше елегантен червен форд „Сънлайнър“ кабрио.
Първо обаче трябваше да се справя с бившия Човек с жълтата карта. Този път той щеше да вземе долара, който искаше, защото бях забравил да сложа монета от петдесет цента в джоба си. Проврях се под веригата и спрях, за да пъхна един долар в десния преден джоб на панталоните си.