Банкнотата си остана там, защото когато заобиколих зад сушилнята, видях Човека с жълтата карта проснат на бетона с отворени очи и локва кръв около главата. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. В едната си ръка още държеше назъбеното парче от зелена винена бутилка, с което го беше направил, а в другата стискаше картата си, която би трябвало да има нещо общо с деня, когато получаваш две питиета на цената на едно в „Зелена фасада“. Картата, която някога беше жълта, а после оранжева, сега беше черна.
Десета глава
Прекосих служебния паркинг за трети път и пак почуках за късмет по багажника на червено-белия плимут „Фюри“, докато минавах покрай него. През следващите седмици, месеци и години щях да се нуждая от всичкия късмет, който можех да получа.
Този път не отидох в „Кенебек Фрут“ и нямах намерение да си купувам дрехи или кола. Щях да го направя утре или вдругиден, но днес можеше да е лош ден за един чужденец във Фолс. Много скоро някой щеше да открие труп в двора на фабриката и чужденецът можеше да бъде разпитан. Документите на Джордж Амбърсън нямаше да издържат на проверката, особено след като шофьорската му книжка беше с адрес на къща на Блубърд Лейн, която още не беше построена.
Стигнах до работническата автобусна спирка пред паркинга точно когато пуфтейки дойде автобус с надпис ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС. Качих се и дадох долара, който трябваше да дам на Човека с жълтата карта. Шофьорът изсипа шепа сребърни монети от хромирания автомат за разваляне на едри пари, който носеше на колана си. Пуснах петнайсет цента в кутията за пътните разноски и тръгнах олюлявайки се по пътеката към място отзад, зад двама пъпчиви моряци, вероятно от военновъздушната база в Брунсуик. Те разговаряха за момичетата, които се надяваха да видят в стриптийз бар „Холи“. Разговорът им беше придружен от размяна на силни потупвания по раменете и много задъхан смях.
Гледах как покрай мен се изнизва шосе 196, без всъщност да го виждам. Мислех си за мъртвеца. И за картата, която сега беше черна. Исках да се отдалеча колкото е възможно по-бързо от обезпокоителния труп. Картата не беше картонена, както бях предположил отначало, нито пластмасова. Може би целулоидна… макар че не беше и такава на допир. Приличаше на мъртва кожа, каквато можеш да обелиш от мазол. Нямаше написано нищо, поне аз не видях.
Ал предполагаше, че Човекът с жълтата карта е бездомен пияница, полудял от злополучната комбинация между алкохола и близостта до заешката дупка. Не се съмнявах в това, докато картата не стана оранжева. Сега не само че се съмнявах, но и направо не го вярвах. Какъв беше той?
„Мъртъв, ето какъв. Зарежи го. Имаш много работа.“
Докато минавахме покрай автокиното „Лисбон“, дръпнах аварийната спирачка и шофьорът спря до следващия телефонен стълб.
Пожелах му приятен ден, когато той дръпна лоста за отваряне на вратите.
Няма нищо приятно в карането освен една студена бира, когато смяната ми свърши — отвърна мъжът и запали цигара.
След няколко секунди стоях на покрития с чакъл банкет на магистралата, хванал куфарчето с лявата си ръка, и гледах как автобусът тромаво потегли към Люистън, вдигайки след себе си облак от отходни газове. Отзад имаше реклама на домакиня, която държи лъскав тиган в едната си ръка и „SOS Вълшебна тел за почистване“ в другата. Огромните ѝ сини очи и начервените ѝ устни, разтегнати в усмивка, загатваха за жена, която е на броени минути от катастрофален психичен срив.
Небето беше безоблачно. Във високите треви свиреха щурци. Някъде измуча крава. Лекият ветрец отнесе смрадта на дизел от автобуса и въздухът ухаеше приятно и свежо. И на нещо ново. Тръгнах да извървя осемстотинте метра до мотел „Тамарак“. Разстоянието беше малко, но преди да стигна дотам, двама души спряха и попитаха дали искам да ме закарат. Благодарих и казах, че всичко е наред и предпочитам да повървя пеш. И наистина се чувствах добре. Докато стигна до Тамарак, вече си подсвирквах.
Септември 1958 година, Съединените американски щати.
Хубаво беше, че се връщам, със или без Човека с жълтата карта.
Прекарах остатъка от деня в стаята си и не знам за кой път прегледах записките на Ал за Осуалд, като сега отделих специално внимание на двете страници накрая, надписани ЗАКЛЮЧЕНИЯ КАК ДА СЕ ДЕЙСТВА. Опитите да гледам телевизия, която имаше един канал, бяха абсурдно занимание, затова когато се здрачи, отидох до автокиното и платих специална цена трийсет цента, защото съм без кола. Пред снекбара бяха наредени сгъваеми столове. Купих си пликче пуканки и вкусна безалкохолна напитка „Пепсол“ с аромат на канела и гледах „Дългото горещо лято“ с още няколко души без коли, повечето възрастни хора, които се познаваха и бъбреха дружески. Когато започна „Световъртеж“, беше захладняло, а нямах яке. Върнах се мотела и заспах дълбоко.