Сутринта се качих на автобуса за Лисбон Фолс (нямаше таксита и се движех в рамките на бюджета си, поне засега) и влязох в „Добрият бял слон“ на първата спирка. Беше рано и все още хладно. Битникът беше вътре, седеше на окъсано канапе и четеше „Аргъси“.
— Здравей, съседе — рекох.
— Здравей и на теб. Продаваш ли куфари?
— Имам няколко. Не повече от двеста-триста. Отиди отзад…
— И да погледна надясно.
— Точно така. Бил ли си тук?
— Всички сме били някъде — отвърнах.
Той се засмя.
— Вземи си най-хубавия.
Избрах си същото кожено куфарче. След това пресякох улицата и отново си купих форда „Сънлайнър“. Този път се пазарих по-упорито и го взех за триста долара. Щом свърши пазарлъкът, Бил Тайтъс ме изпрати при дъщеря си.
— Не говорите като хората тук — отбеляза тя.
— От Уисконсин съм, но от известно време живея в Мейн. Работа.
— Предполагам, че не сте били вчера във Фолс? — попита тя и когато отвърнах, че не съм бил, направи балонче с дъвката си и добави: — Пропуснали сте. Намерили са стар алкохолик, мъртъв пред сушилнята във фабриката. — Тя зашепна: — Самоубийство. Прерязал си гърлото с парче стъкло. Представяте ли си?
— Какъв ужас — отговорих, сложих касовата бележка от покупката на форда в портфейла си и подхвърлих ключовете на колата на дланта си. — Местен ли е?
— Не, и нямал документи за самоличност. Вероятно е дошъл в товарен вагон. Така каза баща ми. Може би за сезона за бране на ябълки в Касъл Рок. Господин Кейди, продавачът в „Зелена фасада“, казал на татко, че мъжът дошъл вчера сутринта и се опитал да си купи бира, но бил пиян и вонял, и господин Кейди го изгонил. После сигурно е отишъл в двора на фабриката да изпие каквото му е останало и когато е свършило, е счупил бутилката и е прерязал гърлото си с парче стъкло. Представяте ли си? — повтори тя.
Пропуснах подстригването и банката, но пак си купих дрехи от „Мейсън“.
— Този оттенък на синьото ще ви хареса — коментира продавачът, докато слагаше ризата най-отгоре на купчината. — Същият цвят като тази, която носите.
Всъщност същата риза носех, но не му казах. Само бих объркал и двама ни.
В четвъртък следобед карах по магистралата. Този път не се наложи да си купувам шапка, когато пристигнах в Дери, защото се бях сетил да добавя хубава лятна сламена капела към покупките си в „Мейсън“. Регистрирах се в „Дери Таун Хаус“ и вечерях в ресторанта, а после влязох в бара и си поръчах бира от Фред Туми. Сега не положих усилия да поведа разговор с него.
На другия ден наех предишния си апартамент на Харис Авеню и вместо да ме държат буден, звуците на кацащите самолети ме приспаха. Следващия ден отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“ и казах на продавача, че се интересувам от револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и така нататък. Той извади револвера „Полис Спешъл“ трийсет и осми калибър и пак ми каза, че оръжието е добро за самоотбрана. Купих го и го прибрах в куфарчето си. Мислех да се разходя по Канзас Стрийт до малката зона за пикник и да погледам как Ричи и Бевърли упражняват танците от „Джъмп Стрийт“, защото осъзнах, че ми липсват. Трябваше да прегледам броевете на „Дейли Нюз“ от края на ноември по време на краткото си завръщане в 2011 година. Можеше да разбера дали са победили в шоуто на талантите.
Стана ми навик да се отбивам рано вечерта във „Фенерджията“ за една бира, преди барът да започне да се пълни. Понякога си поръчвах пържени хапки от омар. Не видях Франк Дънинг там, нито исках да го виждам. Имах и друга причина да посещавам често заведението. Ако всичко минеше добре, скоро щях да се отправя към Тексас, а исках да натрупам лично богатство, преди да тръгна. Сприятелих се с бармана Джеф и една вечер в края на септември той подхвана темата, която мислех да повдигна.
— Кого харесваш в сериите, Джордж?
— „Янките“, разбира се.
— Ти? Човек от Уисконсин?
— Обичта към родния щат няма нищо общо. „Янките“ ще победят тази година.
— Никога няма да стане. Питчърите им са дърти. Отбраната им куца. Мики Мантъл не го държат краката. Династията на „Бронкс Бомбърс“ свърши. Дори „Милуоки“ може да спечели.