Кигън беше наел Чарли Краус, един американски джазов аранжор и пианист, който живееше в Париж, да работи с Джени и да й акомпанира по време на прослушването. Това беше впечатлило Хемънд, който познаваше Краус като труден и вещ музикант, човек, който не би си губил времето с второстепенни таланти. Чарли бе докаран дребосък, обличаше се по-последна мода и носеше барета, жизнерадостно килната над едното око. Майка му беше негърка и той — бивш аранжор на Флечър Хендерсон, Дюк Елингтън, Кеб Колоуей и други изгряващи звезди, бе напуснал Щатите преди две години, разочарован от расизма в музикалния бизнес.
Краус печелеше като учител и аранжор и имаше малък състав, който свиреше в един парижки клуб, и една нощ Кигън го убеди да пусне Джени да изпее една-две песни. Краус беше поразен, придума я да пее със състава, а после й предложи и постоянна работа. Но Кигън имаше по-амбициозни планове. Той намери Хемънд чак в Канзас Сити му даде телефона на Краус.
— Тя е чудо, Джони — каза Краус на Хемънд. — Голям дихателен контрол. Фразите й са невероятни. Гласът й е уникален, не алт, но почти. И много уважава текста, не изпуска и сричка. Искам да кажа, че знае точно как иска да звучи една песен. Божичко, тя достига звучене, което дори не ми е минавало през ума. Да ти кажа, Джони, тя може да ни даде един-два урока.
След подобно поръчителство Хемънд се съгласи на това безпрецедентно прослушване. Мечтата на Кигън беше Хемънд да се впечатли достатъчно, та да лансира Джени в Ню Йорк.
Ходеха в студиото на Краус в Монмартър и прекарваха там цели следобеди: разменяха идеи, опитваха нови неща и работеха с песни, които тя не знаеше. После Кигън премести пианото в техния апартамент: Джени и Краус бяха работили заедно две седмици, за да се подготвят. Кигън три пъти даде поръчка за разговор, преди междуградската връзка да го удовлетвори. Най-накрая бяха готови. Той взе телефона от спалнята и го отвори пред високоговорителя, после отиде в дневната, вдигна другия телефон и попита:
— Готов ли си?
— Давай — каза Хемънд.
Първият избор на Джени беше странен. Песента беше станала химн на кризата и беше прочута в изпълнение на Ради Вели: носовото му звучене на възпитаник на североизточните щати се бе превърнало в тиха сантименталност и той я бе записал почти като погребална песен. Кигън и Радмън седяха нервно на мекото канапе с недокоснати чаши шампанско в ръце.
Отначало Кигън се смая от избора й, но когато тя запя, разбра, че това няма значение. Джени затвори очи, затисна едното си ухо с пръст, леко наведе глава и започна да пее. Пееше с такава жар, всяка нота така перфектно, че песента сякаш бе само нейна. Кигън се облегна, възхитен от невероятното й изпълнение.
А накрая превърна горчивата мелодия в песен за несподелена любов, любовна песен с почти оптимистичен ритъм:
После почти без преход поде следващата песен, като гледаше Кигън.
И леко премина към сърцераздирателно парче на Били Холидей, като леко разместваше думите, за да и прилегнат, и разтягаше някоя сричка или две-три ноти, прехвърляше от един тон на друг и докарваше песните до най-същественото, после почна последния си номер: погледна пак Кигън, размърда бедра, намигна и в много весело темпо, щракайки с пръсти и гледайки радостно любимия си, запя:
Завърши с невероятно висок тон заедно с Краус и Чък Грейвс, който импровизираше зад нея. Краус, Грейвс, Кигън и Радмън за момент останаха безмълвни, после почнаха да аплодират.