— Едно престъпление, което се наказва с обезглавяване, знаеше ли това? Закарват продавачите на „Берлинска съвест“ в мазето на затвора Щаделхайм и ги обезглавяват. Обезглавяват! Можеш ли да повярваш? Какво… варварство. Сърцето ме боли, когато виждам, че стават такива неща.
— Ще ми помогнете ли да се върна у дома? — каза тя настойчиво.
Той сякаш отлагаше решението.
— Трябва да признаеш, че е малко странно да помогнеш на някого да се върне в Германия — каза той накрая, почти като че ли слисан от тази мисъл.
— Чичо Ели…
Старият Ели вдигна рамене и завъртя очи.
— Понякога си мисля, че ние евреите прекалено много държим на рода.
— Аз не съм еврейка, чичо Ели. Аврам ми е половин брат. Но раснахме заедно като истински брат и сестра. Аз се възхищавам от това, което прави. Плаша се до смърт, но му се възхищавам. Най-малкото, което мога да направя, е да му обясня защо заминавам.
Той махна с ръце в знак, че се предава, и кимна.
— Извини ме за една минута — каза той, тежко се надигна и излезе от стаята. Тя седеше тихо и слушаше приглушения му глас в другата стая. Изведнъж усети, че я е страх — съвсем малко, но това беше една искра, която можеше да прерасне в ад. Тя се опита да потисне страха си, но устата й започна да пресъхва, по гръбнака й започна да се стича пот. Не се страхуваше за себе си, а за Аврам.
Старият Ели се върна с един лист хартия.
— Ще отлетиш за Лайпциг — каза той като четеше бележките. — После ще те закарат до Берлин с автомобил. Това са само два часа път, около стотина километра. Имаш ли къде да отседнеш там?
— Преместих се в нов апартамент преди да напусна. Телефонът не е на мое име. Мисля, че там ще бъде безопасно.
Старият Ели дръпна един стол пред нея, седна и се наведе напред.
— Но не за дълго — предупреди той. — Ако разберат, че си в Берлин, и наистина те търсят… Трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Когато си готова, ще се върнеш обратно по същия път. Помни: отсега нататък не се доверявай на никого.
— Даже и на Аврам?
— На него може, разбира се. Но избягвай всеки, който не е свързан директно с Лилията. И недей да търсиш Аврам, той ще те намери.
— Разбирам.
— Има само един полет на ден оттук до Лайпциг. Той ще замине след два часа. Трябва да използваш истинското си име заради паспорта. Нямаше време да ти намерим фалшив. Всъщност те проверяват само берлинските полети за бежанци.
— Не мисля, че ще направят връзка между Аврам и мен — имаме различни фамилни имена…
— Мила Джени, ако разберат неговата самоличност, много скоро ще разберат, че си му половин сестра.
— Да се надяваме, че не знаят кой е той. Изплъзва им се вече почти година.
— Добрият късмет не е вечен — каза старият Ели. Тя се усмихна и го потупа по коляното.
— Не бъдете толкова песимистичен.
— Ха! Ние, евреите, до един сме песимисти, мила моя — каза той с усмивка. — Това е от храната. Ако си по-различен, значи, че не си ял истински еврейски кашер.
Кигън се събуди от настойчиво звънене на вратата. Полузаспал той инстинктивно посегна да докосне Джени, но тя вече бе станала. Докато обличаше халата си, той забеляза часа: 9.45. Щяха да изпуснат самолета!
— Джени? — извика той.
После видя бележката на тоалетната масичка. Грабна я и я прочете, докато вървеше през дневната към вратата.
„Мили Ки,
Ти спеше като дете, а аз мразя да си взимам довиждане. Ще взема такси до аерогарата. Ще ти позвъня довечера. Пет дни, мили мой, и след това ще бъдем заедно завинаги.
Обичам те с цялото си сърце.
Благодаря ти, че промени живота ми.
Кигън отвори вратата и Бърт Радмън, както винаги, нахлу, без да го канят. Размахваше сутрешния вестник и дърдореше. Кигън никога не го беше виждал толкова възбуден.
— Къде беше? Защо е изключен телефонът? Цяла нощ ти звъня! — дърдореше Радмън.
Кигън сънено го погледна, после пак зачете бележката.
— Къде е Джени? — попита Радмън.
— Вече е заминала — каза Кигън и му подаде листчето.
— Заминала? Закъде? — възкликна Радмън, докато четеше бележката.
— За Берлин.
— И ти я пусна да замине?
— Да я пусна? Та аз не я притежавам. Освен това ще я взема в четвъртък и ще заминем за Лондон. Какво толкова е станало?
— Ти не знаеш какво става?
— Къде?
— В Германия! Къде мислиш, на Марс ли? По дяволите, Ки, нацистите са обезумели!
Той подаде на Кигън едно копие от сутрешното издание на „Paris Gazette“ с неговата статия, препечатана от „Таймс“.