Беше пет часът следобед и Кигън нямаше търпение да отиде до апартамента на Джени. Крачеше нервно в голямата чакалня и наблюдаваше през стъклото как Радмън спори с митничарите. Агентът от Гестапо се беше облегнал на вратата с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на панталона и нахлупена ниско на челото филцова шапка. Агентите биеха на очи, но такава беше играта. Самото присъствие на секретната полиция беше заплаха. Беше ясно, че те знаят кой е Радмън и нарочно го дразнят.
Кигън се опита да се обади в апартамента на Джени от една телефонна кабина, но пак никой не отговаряше.
Къде беше тя?
Стомахът му се сви от притеснение. Той изпрати бележка на Радмън, че или ще му позвъни, или ще го види в хотела му преди да се върне в Париж.
Още щом таксито излезе от паркинга на аерогарата, Кигън разбра, че го следят. Един светлосин опел се отдели от тротоара на разстояние две коли зад таксито и подкара зад тях по магистралата към града. Когато стигнаха центъра, Кигън нареди на шофьора да направи няколко внезапни завоя и залъкатуши безцелно през града. Опе-лът бе хванат от един светофар и изостана с три пресечки.
— Завий насам — нареди Кигън и щом таксито зави, пъхна на шофьора цяла шепа марки, изскочи навън, скри се в един вход и загледа как опелът зави на ъгъла и ускори след таксито.
Качи се на още две таксита, после тръгна пеша и обикаляше улиците, влизаше в магазините, докато се убеди, че се е отървал от преследвачите си. Накрая стигна до триетажната сграда, където живееше Джени, и постоя още няколко минути на отсрещния тротоар, за да е съвсем сигурен, че се е отървал от опашката си.
Къщата беше стара, каменна, в готически стил и излъчваше чара на Стария свят. Водоливници с фантастични форми се спотайваха заплашително в ъглите на покрива, прозорците на стълбите бяха с цветни стъкла. Широкото стълбище се виеше през средата на сградата и високият му таван допринасяше за мрачния интериор. Докато Кигън се изкачи на третия етаж, отвсякъде щракаха ключалки, чуваше се скърцане на дъски и той усещаше как нечии очи го оглеждат в полумрака на всяка площадка. Стигна последния етаж, бързо се обърна и погледна надолу по стълбището. Чу две-три врати да се затварят, но не видя нищо.
Апартамент 32А беше първата врата в коридора на последната площадка. Той чу скърцане на площадката долу, пак се обърна и видя една жена да го гледа. Тя веднага затвори.
Страхът му се усили.
Първото нещо, което забеляза, беше, че крушката в коридора е изгоряла. Дългият коридор беше покрит с тъмни сенки, освен един тънък сноп цветна светлина, която проникваше през вихрушката прах от единствения прозорец с цветни стъкла в дъното.
Ключалката на апартамента на Джени беше разбита, летвите на касата бяха сцепени, а вратата отзяваше. Устата му пресъхна, внезапна тръпка прониза гърдите му.
Той блъсна вратата и я отвори.
— Джени?
Никакъв отговор.
Кигън предпазливо влезе в апартамента.
— Джени?
Пак нищо.
Той мина през късото входно антре и спря на вратата на дневната. Там цареше пълна неразбория. Тапицерията на канапетата и столовете беше разпрана, подът бе целият в морска трева и дреб. Всички шкафове бяха отворени, чекмеджетата бяха издърпани и изсипани насред стаята.
— Джени!
Той препусна през малкия апартамент, провери кухнята, малката трапезария и спалнята. Разрухата беше пълна. В спалнята дюшекът беше хвърлен наполовина върху леглото и разпран. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде.
Апартаментът беше празен.
— Джени — извика той, макар да знаеше, че отговор няма да последва.
Кой беше претърсил апартамента? И къде беше Джени? Ако се криеше, как щеше да се свърже с него? Тя дори не знаеше, че той е в Берлин.
Изведнъж светлината изгасна. Кигън за момент се стресна, после опипом се върна във всекидневната. Чу зад себе си звук. Бавно мина през стаята, клекна с гръб към бюрото и се приготви за бой. Подът проскърца. Да, в апартамента имаше още някой. Кигън понечи да стане, но в същия миг две силни ръце го сграбчиха за врата в задушаваща хватка. Той удари назад и нагоре с лакът в слабините на нападателя си. Чу се пъшкане, а Кигън се извъртя и удари непознатия с юмрук в лицето. Отнякъде изскочи втори мъж, обви ръце около кръста му и притисна ръцете му към тялото. Появи се и трети — отпред, но Кигън го ритна в корема с крака, замахна с глава назад и смаза носа на онзи, който го държеше. Мъжът изкрещя от болка. Кигън се освободи от хватката му, обърна се и със силен ъперкът го повали на пода.
Отново го атакуваха в гръб, поне двама, и тикнаха в лицето му някаква кърпа. Хлороформът опари очите и носа му. Той се опита да задържи дъха си, но го удариха в корема и си изпусна въздуха. Притиснаха кърпата по-силно към лицето му и всичко започна да му се върти. Ръцете му загубиха силата си, краката му отмаляха. Той усещаше, че все още се бори, но светът около него започна да се смалява, после всичко изчезна.