— Но си влюбен в германка.
Какво ставаше? Къде беше Джени и кои бяха тия шегаджии, и какви бяха тези измислици за Фирхаус и супершпионите и за Гестапо? Той скочи внезапно и блъсна стола към мъжа с пистолета, но той отскочи и се прицели право в главата на Кигън.
— Това не е ваша работа — изръмжа Кигън и тръгна към него. Спря когато дулото почти опря в челото му. — И ми омръзна да размахваш това нещо в лицето ми. Или го махни, или го използвай!
— Не ставай глупав, американецо.
— Мисля, че вие ме заблуждавате. Не сте ме докарали тук да играем валс, а защото искате нещо. Защо просто не го кажете и не престанете да размахвате тоя пищов?
— Не се отнасяй пренебрежително към…
— Вижте, защо съм тук? — настоя Кигън и пристъпи още една крачка. Дулото на пистолета опря в челото му. — Ето, не можеш да пропуснеш. Сега или дръпни спусъка, или ми кажете какво искате. Казах ви, че не знам нищо за Фирхаус. И откъде знаете за моята връзка с Джени… и всъщност какво, по дяволите, ви интересува това?
Брадатият мъж го загледа няколко секунди, после посегна и наведе ръката на мъжа с пистолета.
— Казвам се Аврам Волфсон — каза той най-накрая. — Джени ми е половин сестра.
— Твоя сестра! — смая се Кигън. Погледна Волфсон няколко секунди, после каза: — Е, би трябвало да те смъмри, че си играеш с пистолети.
— На всичко ли се присмиваш?
— Защо не? Животът е шега. И колкото по-остаряваш, по-забавна става. Вижте, дойдох тук да взема годеницата си и да я върна в Париж. Идвам тук, апартаментът й е в безпорядък, нея я няма, получавам една кърпа хлороформ в лицето, събуждам се в някаква дупка с прожектори и пистолети и вие, момчета, ме разпитвате насила, а сега ми казваш, че си й брат. Какво става, по дяволите?
— Трябваше да се уверя, че не си свързан с Фирхаус.
— Защо? Заради Джени? Това да не е някаква странна семейна традиция, да се опитваш да сплашиш до смърт ухажорите й? Аз обичам сестра ти. Помолих я да се омъжи за мен. Искам да кажа, защо ще правя такова нещо?
— Не знам, но ти и аз сме единствените, които знаят къде живее. Някой се е добрал до жилището й и тя е изчезнала. Аз не съм казал на никого, така че оставаш ти.
Кигън почна да се ядосва, но успя да се овладее.
— Не съм казал на жива душа.
Големият въпрос сега беше защо някой търсеше Джени? Защо?
— Защо я търсят? — попита Кигън.
— Наистина ли не знаеш?
— Ако знаех, щях ли да те питам?
— Може би например за да ни убедиш, че не си замесен.
— Вие май страдате от параноя, а?
— Да, затова сме още живи.
Волфсон запали нова цигара, дръпна бавно и пак така бавно издуха пушека към тавана, Печелеше време.
— Хайде, Волфсон, защо ще ме преследва Гестапо?
— Търсят нея. Тя е връзката.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Гестапо я преследва. Тя е била предадена и ние мислим, че тъкмо твоят приятел Фирхаус я търси.
— Предадена? От кого? И защо?
— Предал я е някой нещастен Judenopferer.
— Някой какво?
— Judenopferer е евреин, когото лови други евреи. Думата буквално означава „човек, който принася в жертва евреи“. Те прекарват с часове в прелистване на съдебни архиви, като търсят и най-далечното еврейско родство, слушат слухове, дебнат семейства…
— Все още не си ми казал защо.
— За да се доберат до мен.
— Окей, ще продължа да играя — въздъхна Кигън. — Защо те търсят?
— Чувал ли си някога за една организация, наречена Черната лилия?
— Не… почакай малко. Чувал съм този израз веднъж. В американското посолство.
— В нощта, когато отказа да помогнеш на Райнхард? Кигън не отговори доста време. Опипа джобовете си за цигарите и кибрита, запали си цигара и бавно кимна.
— Точно така. В нощта, когато обърнах гръб на Райнхард. — Той си разтърка очите. — Виж, Волфсон, сега знам доста неща, които не знаех тогава. Но не знам какво е Черната лилия. И можем ли да минем без прожекторите? Почва да ме боли главата.
Волфсон се обърна и направи знак с ръка. Силната светлина угасна, вместо нея запалиха малка настолна лампа. На една маса, почти съвсем до тях, седеше трети мъж. Кигън се огледа. Вяха в една почти празна стая, в която имаше само легло и шкаф, маса и два стола, тапицирано кресло и настолна лампа. Черен плат закриваше прозорците. В ъгъла имаше малка масичка с котлон и кафеник.
Мъжът на масата беше гладко обръснат, късо подстриган и носеше очила с телени рамки. Носът му обаче не беше за гледане — син и подут. Вторият, с пистолета, имаше брада. Той беше широкоплещест, мускулест, с навити ръкави. Гледаше свирепо, сякаш щеше да избухне всеки момент. Гъста черна брада допълваше зловещото му излъчване. Лявото око на третия, най-високия, беше започнало да се подува. Изражението му беше по-скоро напрегнато, отколкото лудо, и брадата му беше повече академична, отколкото заплашителна. Той беше спокоен и напълно се владееше. Никой от тях нямаше повече от двадесет и пет или двадесет и шест години.