На Кигън всичко започна да му се изяснява.
— И е накарал Конрад да ми се обади, като е знаел, че аз ще й позвъня. Стария ми приятел Конрад. Трябваше да заподозра, че се готви нещо лошо, когато ми позвъни. Конрад се огъва по вятъра, винаги ми го е казвал. А фон Майстер е чакал в централата да налапам въдицата. — Той поклати глава. — Съжалявам, наистина съжалявам. Но какво общо има Джени с всичко това?
— Нищо, наистина. Сигурен съм, че Фирхаус мисли, че тя може да ме предаде, но тя не може. Тя дори не знае за това място. Тя доставяше „Берлинската съвест“, разпространяваше някои листовки, това е всичко. Но те мислят, че тя знае къде се намирам. Понеже търсят мен. Мен, Гебхарт и Йоахим. Ние сме водачите на Черната лилия.
— Как се замесихте в това?
— Вестникът беше започнат от нашите преподаватели в университета. Щернфелд, Райнхард и Ели Лохман. Чичо Ели е в Париж със сина си и точно той уреди Джени да се върне тук.
— И вие, момчета, поехте знамето, а?
— Да, предполагам, че може да се каже и така. Но сега Черната лилия е много важна. Толкова важна, че Хитлер е обявил награда за главите ни и Черната лилия е главната цел на СС.
В някаква съседна стая звънна телефон. Йоахим стана и отиде да се обади.
— И трима студенти с един пистолет разиграват цялото Гестапо? — попита Кигън невярващо.
— Вече не само трима студенти — каза Волфсон. — Има повече от двеста души като нас в мрежата. Имаме връзки в Швейцария, Франция, Англия, дори в Египет и Америка. Е, досега имахме късмет. Но някои от нашите хора… нямаха късмет. Знаеш какво става когато ни хванат, нали?
— Мога да си представя.
— Не мисля, че можеш — каза Волфсон. — Закарват ни в затвора Щаделхайм и ни измъчват. И после ни обезглавяват.
— Какво?!
— Да, Кигън. Решат ни главите. На нас, студентите. Вебер се върна и извика Волфсон на вратата. Казаха си нещо шепнешком после влязоха и застанаха пред Кигън. Волфсон изглеждаше сломен. Вените около челюстта му се бяха втвърдили в сини бразди.
— Гестапо е арестувало Джени — каза той прегракнало. — Вече пет часа е в Щаделхайм. Не съм сигурен, че още е жива.
Кигън пребледня като мъртвец.
— Все пак трябва да погледнеш нещата в очите, Кигън. Те ще бъдат безмилостни с нея — каза Вебер. — Ще приемат, че тя знае повече, отколкото казва.
— И ние просто си седим тук и оставяме това да се случи? — каза Кигън. — И не предприемаме нищо?
— Нищо не можем да направим в този момент — каза Волфсон.
— Трябва да я измъкнем! — викна Кигън. — Да дадем гаранция, да намерим адвокати! Ще се обадя в посолството, може би те могат да помогнат.
Но, по дяволите, какво можеше да направи посолството! И защо ще му помагат? Чак сега разбра как се е чувствал Уоли вечерта, когато се беше опитал да измъкне Райнхард. Имаше обаче голяма разлика. Гестапо вече бяха хванали Джени.
— Това няма да помогне — каза Волфсон.
— Не можем ли да я освободим под гаранция? — молеше се Кигън. — Ще я заведа в Ню Йорк, никъде няма да бъде на по-безопасно място.
Гебхарт изведнъж проговори за първи път тази вечер. Гласът му трепереше от едва сдържан гняв.
— По дяволите, човече — каза той, — набий си го в главата. Вече е прекалено късно!
— Няма такова нещо като гаранция — каза Вебер. — Няма да има процес.
Шокът започна да отминава и Кигън бавно започна да осъзнава колко отчаяно е положението й. „Всъщност те казват, че тя е обречена“ — помисли си той.
— Не! — Той поклати глава. — Недейте казва това. „Мила Джени — мислеше си той, — това ли получи за любовта си към мен?“ Защо се случи това? Беше ли някаква жестока шега? Луди мисли започнаха да препускат в ума му. „Господи, може никога да не я видя отново! Аз дори не мога да й кажа сбогом! Господи! Какво става тук?“
— Какво става тук?! — извика той и сви юмруци. Сълзи напираха в очите му и той се опитваше да се пребори с тях. — Това е невъзможно, невъзможно! Трябва да има някой, когото можем да подкупим, някой, когото да из-нудим, да заплашим…
Те го гледаха с тъга, но без съжаление.
— Сега знаеш какво е да си като нас, ден след ден — каза Гебхарт горчиво. — Всеки ден отнема по някого. Приятели, любими, деца. Понякога цели семейства просто изчезват направо от улицата.
— Чуй, Кигън, ние разбираме чувствата ти — тихо каза Волфсон. — Моята омраза и гняв ме изпиха. Аз исках да бъда зоолог, да работя с животни. Погледни ме. Крия се непрекъснато. Помагам на един от може би петдесет или сто, които са в списъка. Раздавам памфлети из града на хора, които дори не ги е грижа.