— Тогава защо го правиш?
— Не можем просто да жертваме живота си, без да правим нищо — каза Вебер.
— Искам да убия Фирхаус — изтърси Кигън. — Искам да убия това копеле бавно. Искам да се моли… не, да проси… да проси милост. Искам да го обеся с краката нагоре и да полея с мед нещастната му гърбица и да пусна един плъх да го изяде чак до жалкото му черно сърце.
Той удари с юмрук по стената и после изтощен седна на ръба на леглото.
— Съжалявам, Кигън — каза Волфсон. — Но ние също я обичаме. Тя ми е сестра, не само половин сестра, а сестра в сърцето ми, разбираш ли? Вернер я обичаше от дете, заедно пораснаха, на една и съща улица. Йоахим ходеше на училище с тях, чак до колежа. Споделяме страданието ти. Разбираме как се чувстваш. Но няма нищо… което да можем да направим.
Кигън наистина разбираше страшната безизходност на трагедията. Джени беше просто една от стотиците, хилядите изчезнали в тези лагери. И тези хора ставаха неподатливи на болката поради чудовищността и безсмислието на живота, който живееха.
— Аз не мога да приема всичко това — каза Кигън и буйно закрачи из стаята. — Не мога да съжалявам хилядите хора, мога да съжалявам само нея, това е цялата ми трагедия точно сега. Точно сега мразя целия свят. Мразя и вас за това, че ми казвате, че всичко е безнадеждно.
— Мисля, че е дошло време да се отървем от всички Judenopferer, да ги научим, че трябва да спрат да предават братятя и сестрите си — каза Вебер.
Волфсон изтръска пепелта от цигарата си и вдигна рамене.
— И да станем същите като тях?
— Защо не? — каза Кигън. — За първи път разбирам значението… истинското значение… на „око за око“.
— Слушайте ме — каза Волфсон. — Моля ви, това е важно. Това, което правим, е едно много деликатно, много крехко нещо. Много опасно нещо. Дори един човешки живот да се спаси е важно, много по-важно от убийството.
— Но не нейният, нали?
Гебхарт стоеше до него със замъглени очи и също със стиснати юмруци.
— Не можеш ли да го проумееш, ирландецо? Хване ли те гестапо, всичко е свършено. Няма значение кой е, дори собствената ти майка или баща, всичко е свършено. Ние не сме армия, ние сме студенти и преподаватели, деца и старци без опит. Не можем да се мерим със СС и гестапо. Ние трябва да помогнем на тези, които още не са хванати.
— Разбираме как се чувстваш — каза Волфсон. — Моля те, разбери, нашето разочарование е също така мъчително.
И изведнъж Кигън разбра, че всъщност му е мъчно и за себе си. Защото е сам. А тези трима мъже бяха като семейство, дългогодишни приятели, които мълчаливо се обичаха. Неговата болка не беше по-голяма от тяхната.
— Съжалявам — каза той. — Държах се ужасно егоистично.
— Всичко е наред — каза Волфсон. — Познати са ни тези чувства. — Той млъкна за малко, после каза: — Кигън, трябва да напуснеш Берлин и колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Не, няма да си тръгна без нея — отговори той.
— Не разбираш ли, човече, че ако влезеш в техния списък, теб също ще те измъчват? Ти знаеш прекалено много за нас.
Не знам нещо повече от това, което те вече знаят.
— Знаеш за нашата свръзка в Париж — рязко каза Вебер и пристъпи към него. — Как сме довели Джени тук, колко е голяма мрежата ни. Докато си в Германия, ти ще представляваш опасност за нас.
— Или… — каза Волфсон замислено.
— Или какво? — попита Кигън.
— Или можеш да отидеш при Фирхаус. Да се престориш, че не знаеш нищо. Кажи му, че Джени липсва, и го помоли за помощ.
— Да го помоля за помощ! Аз… искам да убия този мръсник.
— Точно това и очаква той, но ако се държиш спокойно, ще го убедиш, че не знаеш нищо — каза Волфсон. — Той може да даде някаква информация, която ние да използваме.
— Искате да шпионирам за вас?
— За нас, за Джени, за теб самия.
Кигън се замисли. Може би момчето беше право, може би щеше да преметне Фирхаус, като изиграе неговата игра. Положително си заслужаваше да опита.
— Добре — каза той. — Какво да направя?
— Върни се в хотела си…
— Нямам хотел, мислех да измъкна Джени оттук още тази вечер.
— Ти обикновено отсядаш в „Риц“, нали така? Иди там и се регистрирай. Позвъни на Фирхаус. Кажи му, че си се върнал да вземеш Джени и нея я няма. Апартаментът й е разбит. Това е всичко, което знаеш. Така ще се отървеш от него, ще го убедиш, че не знаеш нищо.
— Какво друго?
— Ако разберем, че по някаква причина те търсят, ще ти се обадим — каза Волфсон. — Съобщението ще оъде: „Тук е шивачът, костюмът ви е готов“. Ако получиш това съобщение, напусни веднага. Разбира се, гледай да не те проследят. Иди в градската зоологическа градина, Tiergarten. Има една телефонна кабина близо до въртележката. Чакай там и ние ще ти позвъним. За да знаеш, че сме ние, когато отговориш, ще те попитаме дали вече си си взел костюма. Твоят отговор ще бъде: „Не, не са зашили скъсания джоб“. Тогава ще ти дадем инструкции.