— Вижте, всичко това са само предположения и…
— Кигън, от дълго време се занимаваме с това. Повярвай ми, това не са предположения. Ако ти се обадим, изобщо не мисли, а тръгвай. Излез от хотела и иди в зоологическата градина.
В стаята се възцари тишина. Запалиха цигари. Волфсон си наля кафе. Гебхарт седна на един стол и бавно започна да си пука пръстите, един по един.
— Окей — каза Кигън най-накрая. — Ще опитам. Какво мислите, че ще й направят?
— Ще я измъчват. Дори ако знаят, че не знае нищо. Хитлер иска да си отмъсти за Черната лилия. Те знаят, че тя е Kettenglied!. Ще направят всичко, за да разберат какво знае. За щастие то не е много.
— И кое е най-многото, на което може да се надяваме?
— Че тя ще може да убеди Гестапо, че не знае нищо — отговори Волфсон. — И че ще я оставят да умре бързо.
— А ако оживее? — каза Кигън, без да промени гласа си.
— Ако остане жива? Дахау — каза Волфсон.
— Какво е Дахау?
— Едно малко градче на около тридесет километра от Мюнхен — каза Волфсон. — Построили са там лагер, огромен затвор с телени заграждения за политическите си врагове. Като руски концентрационен лагер.
— Колко дълго ще стои там? Колко време ще я държат?
— Те не действат по този начин.
— Няма да има присъда — тихо каза Гебхарт. — Тя ще остане там вечно. Дахау е адът.
30.
Лежа цяла нощ в леглото буден. Наблюдаваше телефона и чакаше Фирхаус да отговори на неговите обаждания. Беше звънял три пъти и беше разговарял все със същия студен оператор от СС. При последното позвъняване операторът се беше държал оскърбително.
— Не разбираш ли? — тросна се есесовецът. — Няма го. Ще ти се обади, когато реши. Auf wiedersehen.
Кигън лежеше и мислеше за Джени. Чудеше се къде ли се намира тя в този момент. Чудеше се с какви ли ужасни мъчения гестапо си излива яда върху нея. Представяше си как напада затвора, убива всички пазачи и я отвежда на свобода — луда и яростна спасителна операция, като на кино. И също така искаше да си отмъсти. Фирхаус, Конрад Вайл, фон Майстер, всички бяха допринесли по различен начин за трагедията, всеки поради различни съображения и всеки беше еднакво отговорен.
Минутите се влачеха бавно. Зората се прокрадна между пердетата и хвърли върху килима червено петно. Той наблюдаваше как лъчът светлина става по-дълъг и по-широк и бавно осветява стаята.
Телефонът представляваше мълчалива заплаха. Той го погледна, посегна към него, после си отдръпна ръката. Премисли, посегна пак и поръча да му донесат кафе и кифли. Когато на вратата се почука, той отвори, като очакваше пиколото. Там обаче стоеше Бърг Радмън.
— Може ли да вляза? — тихо каза той.
Страхът обхвана Кигън отново — още по-ужасен страх, защото Бърт Радмън никога преди не беше искал позволение да влезе. В неговия стил беше да нахлуе с размахани ръце.
— Не знаех, че гестаповците са прибрали Джени.
— И аз го разбрах късно снощи. Позвъних в бюрото и ти оставих съобщение.
— Господи, Ки, съжалявам.
— Не знам какво да правя. Никога не съм се чувствал… така безпомощен.
— Изглеждаш ужасно. Спал ли си? Кигън поклати глава.
— Не можах да заспя. Ти какво разбра? Със сигурност, искам да кажа?
— Била е арестувана в два часа вчера следобед…
— По дяволите, защо тръгнах да се обаждам! — възкликна измъчено Кигън.
— Да се обаждаш? Къде?
Кигън започна да обикаля стаята. Говореше тихо, сякаш на себе си, сякаш Радмън изобщо го нямаше и той се… обръщаше към някакъв въображаем събеседник и изреждаше действията, довели до залавянето на Джени.
Радмън го спря и го погледна насмешливо.
— Откъде знаеш всичко това?
— Някои неща са предположения, но повечето са факти. Знам го, можеш да ми вярваш.
— Какво друго знаеш?
— Че вероятно са я измъчвали. Сега вече може да е мъртва. Нали така правят.
Радмън го хвана здраво за ръката.
— Тя не е мъртва, Франсис.
— Сигурен ли си? Откъде знаеш? — бързо каза Кигън.
— Получих информация. Преместили са я към пет часа тази сутрин.
— Преместили? Къде?
— Карат я в Дахау, Ки.
За момент Кигън не проговори. Не беше изненадан. Самата новина не беше неочаквана. Смая го това, че най-лошите му страхове са се сбъднали.
Дахау!
— Не! — изграчи той.
— Взели са четирима. Арестувани за…
— Не! — изкрещя Кигън и стисна юмруци.
— Слушай… слушай ме, Франсис, нищо не можеш да направиш точно сега. Но поне знаем, че е жива. Тя е политически затворник. Ако я бяха съдили, щяха да я осъдят за държавна измяна. Но няма да има съдебен процес. Засега нея просто я няма, Ки. Може би когато…