Кожени палта, черни меки шапки, безизразни лица, празни очи. Копои. Единствена разлика между двамата беше във височината.
По-високият погледна Кигън изненадано, после изтърси:
— Хер Кигън?
Кигън реагира веднага — ритна го в капачката на коляното с всичка сила. Мъжът зави от болка и се свлече на пода, а Кигън заби коляно в слабините на по-ниския, хвана го за яката и удари главата му в стената, удари го още веднъж и той падна. Кигън бръкна във вътрешния му джоб и измъкна пистолета му.
Бързо се обърна към по-високия и тикна люгера под носа му.
— Само да гъкнеш и ще ти пръсна мозъка на стената. Разбираш ли ме? Verstehen?
— Да. — Германецът кимна. Лицето му бе изкривено от болка.
— Ключовете от колата. Schlussel Къде са? Beeilen sie sich mal, Beeilen. Бързо!
— Аз не…
Кигън ръгна дулото на пистолета под брадата на агента.
— Лъжеш, ти караше колата, копеле такова! Дай ми ключовете или ще те убия.
Агентът бръкна в джоба си и му подаде халката с ключовете.
— Сваляй палтото и шапката. Beeilung?!
Агентът с мъка успя да коленичи и си свали палтото. Кигън грабна шапката му и си я сложи. Взе палтото, наведе се и удари с пистолета агента по тила. Германецът изохка и падна в безсъзнание на пода. Кигън облече палтото и пъхна пистолета в джоба си. Дръпна шапката ниско над челото си, влезе във фоайето и без да поглежда надясно или наляво, тръгна право към вратата и излезе. Прекоси улицата, качи се на мерцедеса, запали го и подкара. Зави надясно на първата улица, даде газ и се промъкна между колите. След две пресечки зави пак надясно, мина още една пресечка, зави наляво и паркира. Слезе и хвърли ключовете в един мръсен канал. Отиде до ъгъла и намери такси.
— Tiergarten — каза той, щом се качи.
Дъждът беше преминал в леко ръмене. Кигън спря таксито срещу зоопарка, плати и влезе в един магазин. Изчака докато таксито тръгна и зави на ъгъла, после живо пресече улицата и влезе в зоопарка. Въртележката беше по средата, близо до езерото. Телефонната будка беше до клетката на маймуните през пътеката, която водеше към въртележката.
Кигън стоеше в ръце в джобовете и чакаше телефона да позвъни.
— Не се обръщай, ирландецо — каза един глас зад него. — Слушай сега. Разбрахме, че Фирхаус ще те арестува за шпионаж.
— Знам. Дойдоха в хотела.
— В опасност си. Иди от задната страна на въртележката. Там има барака. Влез вътре.
— Научихте ли нещо за Дже…
— Beeilen! Бързай!
Една млада двойка мина наблизо и спря до Кигън. Стояха прегърнати, без да обръщат внимание на дъжда, и хвърляха фъстъци на маймуните. „За нищо не ги е грижа — помисли Кигън. — Пред два дена това можеше да сме ние.“ Той почака, докато си тръгнат. Когато се обърна, зад него нямаше никого. Тръгна покрай въртележката, намери бараката и влезе. Помещението бе малко, само с една работна маса и стол. От тавана висеше гола крушка. Навсякъде имаше паяжини.
Вернер Гебхарт го чакаше. Студените му очи го преценяваха, после той извади един клин, вълнена шапка, спортна риза, спортен пуловер без ръкави и тежки обувки от една раница и ги сложи на масата. Извади и една руса перука и очила.
— Облечи die Verkleidung — каза Гебхарт смесвайки грубо английския и немския. — Beeilung?!
— Май наистина сте подготвени за спешни случаи, а? — каза Кигън и бързо започна да се преоблича.
— Очаквахме това — студено каза Гебхарт. — Каквото и да са научили от Джени, те ще мислят, че ти може да ни… как се казва…?
— Да ви сътруднича?
— Да. Трябваше да изчезнеш още снощи.
— Закарали са Джени в Дахау — каза Кигън.
— Да, чухме. Heute Morgen. Das Ungluck.
— Лош късмет? Само това ли ще кажеш?
— Ще се промениш, Кигън — твърдо каза Гебхарт. — Ще говорим за това по-късно. Да, това е всичко, което ще кажа.
— Ти не ме харесваш, нали, Вернер?
— Не те харесвам.
— Защо? — настоя Кигън.
— Защото се правиш на герой, защото си дързък и самонадеян, ирландецо.
— Окей — каза Кигън. — Ако ме хванат, и ти ще загазиш, така че защо не ми кажеш къде да отида и ще отида самичък.
— Horen sie mal! — каза Гебхарт с нисък, сърдит глас. — Аз не правя това, за да ти помогна, а за да помогна на нас. Защото ти си бреме за нас. Не се прави на глупак, няма да издържиш и десет минути без нас. Ти си… gefahrlich… опасен… и се правиш на герой, и ще умреш, и много от нас ще умрат с теб.
— Никой няма да умре.
— Виждаш ли? Самонадеян си. Стотици хора умират всеки ден.
— Опитвах се да се обадя на Фирхаус цяла нощ — каза Кигън, за да смени темата. — Той изобщо не се обади, вместо това изпрати гестапо.