— Той е много хитър.
— Хитър?
— Да. И е в тази игра от години — каза Гебхарт. — Ти не си му достоен противник, ирландецо, няма значение какво си мислиш. Това не е било добра идея. — Той събра дрехите, които Кигън бе свалил. — Откъде взе палтото и шапката?
— От гестапо. — Кигън извади люгера от джоба на палтото и му го подаде. — На, може да ти потрябва.
— Какво си направил?
— Трябваше да се отърва от двама агенти — каза Кигън, докато обуваше панталоните. — Не ги убих, само ги позамаях. Освен това им откраднах колата и я оставих някъде в центъра.
— Така… сега те търсят из целия град — каза Гебхарт, надяна перуката върху главата на Кигън, пъхна краищата на черната му коса под нея, приглади я надолу върху ушите и тила му. После му даде карта за, самоличност, която удостоверяваше, че е пощенски работник. Хитро. Нацистите избягваха да обиждат бюрократите.
— Ако ни спрат, аз говоря. Отиваме в Алпите на почивка.
— Окей.
— Сега шапката и как му казвате… die Brille.
— Очилата.
— Да. Стъклата се без диоптри.
— Е, как изглеждам сега? — попита Кигън.
— Просто запомни: ние знаем какво правим. Прави каквото ти казвам и не спори. И го прави бързо. Verstehen Sie?
— Да — кимна Кигън, — съвсем ясно ми е.
Излязоха от бараката, минаха покрай езерото до паркинга, качиха се в един син опел и потеглиха. Скоро центърът остана далече зад тях. Магазините и административните здания отстъпиха на жилищни сгради — и по-нови, и стари, готически, с големи сводести прозорци и яки дъбови врати. Скоро стигнаха до дълъг сив блок. Гебхарт сви зад него, спря пред един от многобройните гаражи и натисна клаксона. След малко вратата се отвори и той вкара колата в гаража. Вратата се затвори зад тях. Гебхарт изчака малко, после запали фаровете и кимна към една врата, която водеше в къщата.
— Мини оттам — каза той. — Viel Gluck. Аз няма да те видя отново.
Стиснаха си ръцете.
— Благодаря, Вернер. Viel Gluck и на теб.
Кигън влезе в къщата, качи се по едно късо стълбище и през една малка кухня влезе в дневната. Волфсон беше сам и седеше върху един голям вързоп. Нямаше никакви мебели, само една-единствена подова лампа с абажур. До нея имаше пълен с фасове пепелник.
— Добре дошъл, Кигън. Сядай, ако намериш къде.
— Настаняваш ли се, или се местиш?
— Настанявам се всъщност. Пътуваме с малко багаж, ирландецо. Понякога се налага да изоставим всичко. Така че трябва да убием малко време. Засега сме тук.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става?
— Имаме чудесен контакт в щаба на СС. Рано тази сутрин Фирхаус наредил да те арестуват. Обвинен си в шпионаж.
— Смешно.
— Но вярно. И ако те хванат, ще те убият.
— Но това не е нормално. Няма никакъв смисъл.
— Вярно, не е нормално. Но за тях има смисъл.
— И така, какъв е планът?
— Ще тръгнем по тъмно, ще караме до Мюнхен. Ние знаем черните пътища, където има малко движение. Ще продължи по-дълго, но ще бъдем там преди зори. Ще бъдем трима. Ти, аз и Йоахим.
— Имам ли право на глас в тази работа?
— Какъв е твоят избор, ирландецо? Да идеш в американското посолство? Влезеш ли там, няма начин да излезеш. Ще останеш там с години. Ако останеш в Берлин, съвсем сигурно ще те хванат и след твоята схватка с гес-тапо почти сигурно ще те убият. Другият вариант е да дойдеш с нас. Ние ще те измъкнем от Германия за четиридесет и осем часа.
— Защо в Мюнхен?
— Имаме силна организация в Мюнхен и трябва да прекараме един ден там. Много по-безопасно е да пътуваме през нощта и ще ни трябват две нощи, за да стигнем до швейцарската граница.
— Значи отиваме в Швейцария?
— Да. Имаме добри приятели там и знаем безопасни места, където да пресечем. Ако всичко върви добре, вдругиден ще бъдеш свободен човек.
Кигън запали цигара и помисли за другите възможности. Разбира се, Волфсон беше прав. Нищо нямаше да спечели, ако останеше в Берлин.
— Продължавам да си мисля, че ако напусна Германия, ще загубя всякаква надежда да помогна на Джени.
— Ако може да й се помогне, аз ти обещавам, че ще направим всичко, което е по силите ни да я освободим — каза Волфсон.
— Какво ще кажеш за бягство?
— Почти невъзможно. Опитали сме три пробива. Всичко пропадна. Дванадесет души умряха.
Волфсон загаси цигарата си и отиде до прозореца, за да провери улицата.
„Какъв живот — мислеше си Кигън. — В постоянно бягство, без да се доверяваш на никого, и да знаеш, че ако те хванат, някой рус олигофрен ще ти отсече главата в мазето на затвора.“
— Какво ще правиш, когато се върнеш в Америка? — попита Волфсон.
— Не знам — отговори Кигън. — Всичко стана толкова бързо… Сигурно ще се опитам да събудя хората. Да видят какво наистина става. Може би ще събера пари за вас. Ще се опитам да ви помогна някак.