Огромната черна вълна се спусна отгоре му с рев на ранено животно и изведнъж денят се превърна в нощ. Пясъкът цепеше лицето и ръцете му като хиляди бръснарски ножчета. Той подкара колата към гаража, успя да го отвори и вкара колата вътре. Вятърът тръшна вратата и я затвори зад него, стана тъмно като в рог. Той запали светлините на колата и отиде обратно в офиса, грабна няколко шепи бисквити и захарни пръчици и ги наблъс-ка в джобовете си. Намери и газирана вода и взе няколко бутилки, върна се в гаража, влезе в колата, уви якето около лицето си, затвори прозорците и се сгуши на седалката.
Бушуващата отвън стихия бе огромна — десет километра висока, шейсет широка и петнадесет в дълбочина. Бурята се спусна върху малката постройка, погълна я, нападна я и безмилостно я заблъска със скорост сто километра в час. Той чуваше как металът свисти и как разни неща трополят из малката постройка, как стенат гредите. Единият край на покрива се отпра и вихърът забуча под него, обели го като кора на портокал и го отвя. Пясъкът се заизлива през отворената дупка като вода. Колата започна да се клати под яростта на природата. Търговският агент се държеше за кормилото и стискаше очи и зъби. Колата се затресе все по-бързо и по-бързо. Фин прашец започна да се процежда покрай прозорците.
Накрая, смазан и обезсърчен, търговският агент изкрещя:
— Спри!… Спри!… Спри!…
Беше тъмно като в полунощ и кошмарът продължаваше.
Търговският агент започна да се псува, че е приел тази работа. Беше прекарал три месеца в пътуване с кола първо на юг, после на север покрай Мисисипи до Сейнт Луис и беше видял обявата в един неделен вестник. Тогава реши да стане търговски пътник, понеже работата изглеждаше идеална. Щеше да бъде на път през цялото време и да обикаля селце след селце в прерийните щати.
— Всичко, което ти е необходимо — каза Албърт Кронън, човекът, който отговори на телефонното обаждане, — е един автомобил и сладкодумен език.
Неговата територия включваше Канзас, северна Оклахома и южна Небраска. Той можеше да прекара месеци на път без спиране и да показва стоката си — колани, памучни чорапи и бельо, семпли рокли — в село след село. Идеално. Никакво работно време, никакво разписание. Щеше да бъде самостоятелен.
Кронън обаче не беше споменал черните бури, тези вълни от смърт, които превръщаха равнинните щати в пустиня, селата в обезлюдени призрачни градове и отвяваха фермерската земя.
Колата се заклати по-силно. С мощен рев се откъсна и останалата част от покрива и търговският агент се сгуши по-дълбоко в седалката с рамене, вдигнати до ушите, и стиснати клепачи, за да се предпази от финия пясък, който се процеждаше през всяка цепка и отвор в колата. Колко дълго щеше да продължи това? Колко дълго можеше да продължи?
Вятърът порева още половин час и после отмина така бързо, както беше дошъл. Настана мъртвешка тишина. Търговският агент седеше на кормилото на колата. Усещаше в устата си вкус на пръст. Погледна се в огледалото и видя едно привидение, едно прашно клоунско лице с две черни дупки вместо очи. Избърса праха от лицето си с ръце и отвори вратата. От покрива на колата се посипа пясък.
През дупките в покрива на гаража нахлуваше мрачна светлина. Вратата беше приклещена. Той я подпря с рамо и я блъсна, колкото да се промъкне през нея. Площадката пред бензиностанцията се бе превърнала в пясъчна пустиня с високи дюни. Пътят към Бредитън беше навян цяла педя. Мъжът намери край една от стените полузатрупана метална табела и я издърпа. Един каубой с груби черти и с цигара, забучена в крайчеца на устата, му се усмихваше от табелата. Търговският агент прочете рекламата и се засмя на глас.
„Бих извървял цяла миля за един «Кемъл».“
„И на мен ми трябва камила — каза си той. — Но не точно като твоята.“
Използва табелата да изгребе пясъка пред гаражната врата и да направи път до шосето, изяде една захарна пръчка, изпи бутилка газирана вода и излезе с колата на шосето.
Един мъж, който можеше да бъде и на четирийсет, и на осемдесет години, стоеше пред входа на хотел „Бредитън“ — триетажна жълта тухлена сграда. Беше облечен в джинси с презрамки и стискаше юмруци пред гърдите си. Гледаше търговския пътник, но сякаш не го виждаше. Лицето му беше покрито с прах, очите и устата му приличаха на черни резки. Целият трепереше.
— Добре ли си? — попита търговският пътник.
— Н-н-никога не съм виждал п-п-подобно нещо — запелтечи възрастният човек. Ужасените му очи втренчено гледаха право напред. — П-п-пръст падаше от небето. Ад на земята. Ад на земята!