— Май да. Да. Ето го…
Той спря и Радмън също го чу. Отчетливия тътен на бомбардировачите, чиито мотори ревяха в унисон.
— Господи, какво още е останало за бомбардиране? — горчиво попита войникът.
— Може би просто преминават. Може би са тръгнали за друго място.
— Едва ли. По-добре да идем в скривалището.
Станаха и тръгнаха през изпочупените тухли и отломъци от сградите, провираха се между дъски със стърчащи ръждиви пирони. Скривалището беше през две преки. Бученето на самолетите стана оглушително. Те погледнаха нагоре и видяха половин дузина германски „Юнкерси“ да се отделят от строя и да пикират към земята. Моторите ревяха оглушително.
— Господи, проклетите „Юнкерси“! Бягай! — извика войникът и двамата хукнаха напред. Моторите изреваха за последно, когато бомбардировачите се снижиха към земята, после, когато започнаха да набират височина, почти болезнено завиха. И веднага след това се чу най-смразяващият звук, звук, който и двамата добре познаваха, пронизителният писък, който ставаше все по-силен. Бомбите! Земята се разтресе. Първите бомби прокопаха дълбок ров в близките развалини. Вторите… Двамата тичаха с всички сили. Радмън вече виждаше входа на скривалището… но тъкмо затваряха вратата.
— Чакайте! — изкрещя той. — Ча…
Викът му бе заглушен от ужасното свирене на падащата бомба…
— Даа-ми и господа, внимание, моо-ля. Това е главното събитие на вечерта. Петнадесет рунда бокс тежка категория за световната титла. В този ъгъл с черни гащета, тежък над сто килограма е Рейнският улан от Берлин, Германия, претендентът Маа-кс Шмелинг!
Последва хор от дюдюкания и подигравателни викове.
Намръщеният небръснат боксьор стана и изгледа публиката сърдито.
— Изглежда като нацист — каза Бирата.
— Главата му е като скала — отговори Кигън. — Но Джо си има чук да я счупи.
Той се огледа. Почти сто хиляди души бяха дошли да наблюдават борбата между Гордостта на арийската раса и Негъра от Детройт. Най-голямата тълпа, която се бе събирала на шампионски двубой.
Всички отдавна си бяха свалили саката и вратовръзките. Беше горещо и задушно, но никой не обръщаше внимание на това. Все пак това беше мач, заради който си струваше да се изпоти човек.
— А в този ъгъл, с тегло деветдесет и шест килограма и с бели гащета е Кафявия бомбардировач от Детройт, Мичиган, световният шампион тежка категория… Джо Луис!
Тълпата полудя и Бирата и Кигън зареваха заедно с нея. Всички станаха, когато високият, на пръв поглед мършав американец отпуснато пристъпи към центъра на ринга с вдигната ръка. Ревът не спря и когато реферът в смокинг извика играчите в средата и почна да ги инструктира.
Въздухът беше наелектризиран. Преди две години на Олимпиадата в Германия Хитлер беше обидил гордостта на Америка, бегача Джеси Оуенс, като беше отказал да присъства на церемонията по награждаването му със златен медал, понеже бил „американски негър“. Същото това лято Шмелинг и Луис се бяха срещнали за първи път. В дванадесетия рунд Шмелинг беше завършил една серия с поразяващ десен удар и Луис за пръв път в спортната си кариера беше нокаутиран.
Сега, две години по-късно, беше време за реванш и тълпата го знаеше. Борба за реванш? По дяволите, помисли си Кигън, та това е най-голямата борба за реванш на всички времена. По-голяма от битката между Давид и Голиат.
Луис изглеждаше страхотно. Луис изглеждаше готов. Очите му гледаха на смърт.
— Няма да продължи и пет рудна — каза Кигън.
— Не знам, момчето ми. Шмелинг да не е свинска пържола?
— Искаш да си говорим или да се обзаложим? — каза Кигън. Седяха на втория ред, почти до съперниците.
— Залагам двайсет долара, че Шмелинг ще е на ринга в шестия рунд.
— Да ги видя — каза Кигън и измъкна една двайсетач-ка. Бирата извади две по десет.
Кигън ги грабна от ръката му, уви ги със своята двайсетачка и ги пъхна в джоба на ризата си.
— Как така се получи, че ти ще пазиш парите? — попита Бирата с шеговито подозрение.
— Понеже съм богат, Нед. Няма да се измъкна с някакви си жалки четирийсет долара. От друга страна, ти си, как да го кажем…
— Беден — каза Бирата.
— Да — кимна Кигън. — Беден е добре. Добре изразява нещата.
И двамата се засмяха. Кигън се чувстваше добре тази вечер, просто за разнообразие…
Една година след като Кигън се завърна от Европа чичо му Хари умря внезапно от сърдечен удар и му остави в завещанието си „Ирландската роза“. Покрусеният Кигън хвърли цялата си останала енергия да реконструира горния етаж на сградата и да го превърне в луксозно жилище. Джени Гулд не напускаше съзнанието му нито за миг. Това беше рана, която нямаше да заздравее. Тя беше с него, когато се събуждаше сутрин, и си оставаше с него, докато сънят временно облекчаваше болката. Страданието му бе причинено отчасти и от несигурността — беше ли тя жива, или мъртва? — но той не можеше и не искаше да се отърве от него. Времето също не притъпяваше болката. Той постепенно се затваряше в себе си, избягваше старите си познати, почти не говореше и по телефона. Отиде до Хонконг по работа, прекара и няколко месеца във фермата си за коне в Кентъки, но повечето време седеше в задната стая на кръчмата, която използваше като служебен офис.