Бирата идваше в „Ирландската роза“ всеки ден, от вторник до събота, почти по едно и също време — 4:10. Сядаше все на същия стол в края на бара, изпиваше по два коктейла — уиски с наливна бира — и винаги напускаше в 5:40 да хване експресния влак в 5:50 за Джамейка, където живееше сам в апартамент с две спални. Нямаше причина да бърза за вкъщи, освен че първо на първо, беше човек с навици — да хване влака в 5:50 беше част от дневния му ритуал, и второ, беше потенциален алкохолик. Два коктейла и точка. Това му беше мярката, защото след тези две питиета дори само пет грама уиски го превръщаха в лигав, пропаднал пияница.
Кигън познаваше Нед Бирата от двадесет години, още откогато беше на петнадесет и работеше на бара, а Бирата беше млад репортер. Нед беше изминал обикновения път — репортер, водещ рубрика, пияница. После се беше лекувал и отново почна да пише, като пак се изкачи доста високо — стана редактор на новините. Но все още имаше блуждаещия поглед и слабата фигура на алкохолик. Бирата беше един от малкото хора, с които Кигън не беше споделил трагичната си история. Защо да си дава труд — Нед беше ходеща енциклопедия на последните новини, така че сигурно беше чул всичко. Нед обикновено беше в смачкан син или сив костюм, вратовръзката му беше разхлабена и усукана, новият брой стърчеше от джоба на сакото му, сивата му мека шапка беше кацнала чак на тила му. Бирата беше винаги първият клиент. Следваха го репортерите и редакторите от „Мирър“, „Нюз“, „Трибюн“ и „Джърнал Америкън“. През годините „Розата“ беше удържала позициите си на любима кръчма за градската новинарска общност.
Диалогът беше нещо като традиция.
— Пфу — казваше Бирата и се тръшваше на вечния си стол. — Проклет ден.
— Всеки ден го казваш — отговаряше Кигън. Дребосъка носеше на Бирата халбата му и порцията уиски, а Нед хвърляше на Кигън вестника през вратата на задната стая и чакаше да го поканят.
— Тягостно — казваше Бирата. — Всяка статия е апокалиптична.
— Светът е апокалиптичен, Нед — отговаряше Кигън, без да вдига глава.
Бирата клатеше глава, вдигаше чашата с уискито над халбата с бира и внимателно го наливаше вътре. Наблюдаваше го как потъва до дъното на халбата, как за момент сякаш се утаява, а после се просмуква нагоре като кехлибарен дим. Вдигаше халбата и я изгълтваше на един дъх, после въздишаше и я подаваше на Дребосъка — сто и десет килограмовия бивш боксьор, който обслужваше бара на „Розата“.
Ритуал, пет дни в седмицата. Съвсем сигурен, като изгрева на слънцето. От време на време, много рядко, ходеха да гледат бокс. Както и сега…
Боксьорите се върнаха в ъглите си. Никой от двамата не си седна. Тълпата ревеше. Въздухът пращеше от напрежение.
Луис се беше привел напред, очите му бяха студени. Гледаше през ринга към Шмелинг. Вземаше му мярката. Германецът отбягваше погледа му и говореше със секунданта си.
Гонгът удари.
Те тръгнаха един към друг: Шмелинг бавно, провлечено — пристъпваше с единия крак, после местеше другия към него; Луис стъпваше леко, като котка, тялото му беше стегнато. Очите му бяха като на кобра — наблюдаваха жертвата и очакваха подходящия момент. После изведнъж Шмелинг пусна своя десен — същият десен, с който беше победил Луис преди две години.
Беше як удар, в челюстта — чу се тъп звук, но Луис само тръсна глава и го забрави. Все едно Шмелинг го беше погалил. За момент очите на Шмелинг се разшириха от страх. После яростната атака на американеца започна — Луис нападна с вихрушка десни и леви удари и наблъска германеца във въжетата. И пусна късия си ляв. Шмелинг така и не го водя. Ударът го вдигна във въздуха, залепи го за въжетата и той се заклати като пиян с една ръка провесена над горното въже, зашеметен, объркан, изненадан.
На лицето му беше изписан страх. Луис се нахвърли върху него, смазваше с леви и десни поразения германец. Накрая реферът го отблъсна назад. Шмелинг се клатеше. Изчака броенето и тръгна мудно напред.
— Ще го довърши още в първия рунд — каза Кигън. — Кажи сбогом на двайсетачката.