35.
— Здравей, Франки Ки — меко каза Ванеса и се усмихна.
Той така се изненада, че в първия момент не можа да проговори. Мислите му изведнъж се върнаха назад на гарата в Берлин почти преди пет години.
Вани му хвърляше шапката си. Той се връщаше пеша в хотела, сам в дъжда, и не мислеше за нея, а за Джени. Пращаше й цветя без визитна картичка…
Тя изглеждаше страхотно — с черна френска шапка, накривена на едното око, с черни копринени чорапи, сив копринен костюм и едно черно кадифено колие с диамант в центъра. Беше облечена убийствено и Кигън знаеше, че жертвата е той.
„Не е улучила подходящо време“ — помисли си той. Но тя изведнъж каза точно подходящото нещо.
— Наистина съжалявам, Ки — каза тя. — Току-що научих за Бърт.
— Откъде знаеш, че съм тук?
— Ох… знам — каза тя почти с копнеж. — Мога ли да вляза?
— Разбира се — каза той, отстъпи и отвори широко вратата.
Холът беше просторен, с масивен широк прозорец, който гледаше към балкона и към Ист Ривър. Вратите от двете му страни бяха отворени и ветрецът издуваше завесите. Мебелите бяха със заоблени ръбове — последната мода в дизайна. Всичко беше в светли пастелни тонове — сиво, жълто и синьо. Имаше три импресионистични картини, едната на последното испанско откритие, Пикасо. До едната стена бе иззидана тухлена камина, а срещу нея имаше лавици с книги, високи до тавана. На една маса в ъгъла имаше снимка на Джени, Бърт и Кигън от Франция — единствената снимка в стаята. Ванеса видя трите чаши на масата до отворения албум и спря насред хола.
— О! Не знаех, че имаш компания. Много нахално от моя страна…
— Нямам компания — решително каза той.
Тя отново погледна чашите и той се зачуди как ли й изглежда — сам мъж, седнал в апартамента си с три чаши шампанско. Как, по дяволите, можеше да й обясни?
— Аз… пиех тост за сбогом с Бърт. Защо не ми направиш компания?
— Съжалявам, че ти се натрапих…
— Радвам се, че дойде — прекъсна я той. — Седни, ще ти донеса чаша.
— Защо просто не сложиш лимонена кора в една от тези? — каза тя с усмивка.
— Все още помниш, а?
— Помня всяка секунда от тези два дни — каза тя откровено. — Знам и за твоята приятелка и какво се е случило с нея. Имал си повече неприятности, отколкото заслужаваш. Но не можеш да останеш сам завинаги, Ки.
Той се усмихна и й наля.
— В какви скрижали е издълбано това?
— В никакви — каза тя и раменете й увиснаха. Взе чашата и го последва на балкона. Лекият летен ветрец размърда яката й. Ванеса се наведе над балкона и загледа един влекач по реката. — Издълбано е в отчаянието.
— В отчаянието?
Тя си свали шапката и разтърси косата си. Беше я пуснала до раменете.
— Аз съм напълно безсрамна, когато става въпрос за теб — каза тя. — Четвърта година посещавам всяка премиера, всяко откриване на галерия, всяко парти, любимите ти ресторанти и се надявам да те срещна. Но ти не ходиш на откривания и по партита. И предполагам, че си ядеш вкъщи, нали?
— Станал съм страхотен готвач, Вани — каза той. — Все още не съм готов за обществен живот.
— След четири години! Ти имаш приятели, които се тревожат за теб! Липсваш им. — Тя се обърна към него и опря гръб на парапета. — Поне един, във всеки случай.
Тя все още си беше разкошна както в Берлин, но ведрият вид на невинност беше изчезнал, заменен от първите признаци на цинизъм, първите жестоки линии на зрелостта.
— Чух, че си се омъжила.
— Значи все още говориш с живите хора.
— Аз всъщност никога не съм бил част от твоето обкръжение, Вани. Баща ти ясно ми даде да го разбера.
— Какво искаш да кажеш?
— Че мога да бъда приет, само ако играя по техните правила.
— Което ти не си приел.
— По дяволите, аз не съм аристократ. Кръвта ми не е съвсем синя. Последното парти, на което бях… май беше преди три години, точно след първото морско пътешествие на „Нормандия“. Говорихме за теб с Мерилин Мартин.
— Знам. Видях те за минутка. Не помниш ли?
— Разбира се, че помня — каза той, — Ти беше най-очарователната жена там…
Лъскава и горда, „Нормандия“ навлезе величествено в пристанището на Ню Йорк. Хиляди посрещачи я приветстваха. Стотици яхти и лодки се трупаха около нея като кученца около майка си. „Нормандия“ току-що беше счупила световния рекорд по бързина при първото си плаване, като бе отнела приза на немския „Бремен“, така че тълпата беше особено радостна. Свиреха клаксони. Пищяха свирки. Буря от конфети падна на Уол Стрийт, докато корабът премина покрай Манхатън по пътя си към Хъдсън. Небето се изпълни с фойерверки, докато „Нормандия“ правеше широкия завой към кея в края на Западна 49-а улица.