Кигън пристигна точно когато поканените влизаха от широката, пъстро осветена палуба за първа класа в главния салон. Триото на Бени Гудмън засвири „I Got Rhythm“. Гостите — поне петстотин души — се натискаха около сцената и аплодираха игровото изпълнение на Гудмън, оглушителния ритъм на барабаните на Джин Крупа и контрапункта на Теди Уилсън, чиито пръсти едва докосваха клавишите. На танцовата площадка по-смелите вече буйно танцуваха, ритаха високо във въздуха и подскачаха като полудели. Кигън си все напитка и тъкмо посегна към ордьоврите, когато един глас зад него каза:
— Франсис?
Той се обърна и видя една дребна червенокоса жена. Косата й беше късо подстригана, шапката й бе украсена с пайети. Зелените й очи бяха кръгли и пламенни. От нея се излъчваше енергия. Бялата й рокля, също с пайети, повече разголваше, отколкото прикриваше великолепната й фигура и при всяко нейно движение проблясваше и трептеше. „Истинска фея — помисли си Кигън. — Очарователна пакостница.“ И каза:
— Здравей, Мерилин. Радвам се да те видя.
— Ти ме помниш! — извика тя очевидно поласкана. Той самият също беше изненадан. Не я беше виждал от години. Брат й беше един от тайфата му в колежа и за последен път я беше видял точно преди дипломирането — преди гъсеницата да се превърне в пеперуда.
— Виждал ли си Вани, откакто си се върнал? — попита тя внезапно. Въпросът го свари съвсем неподготвен. Преди да успее да й отговори, тя продължи: — О, много лукаво от моя страна. Знам, че не си я виждал, понеже тя е най-добрата ми приятелка.
— Ванеса Бромли? Тя кимна.
— Гледай ти! — каза той. Не можа да измисли нищо по-умно.
Тръгнаха към предната част на салона, за да видят по-добре триото на Гудмън.
— Тя тук ли е? — попита той.
— Ще дойде. Тя е на театър. На премиера. — Тя затвори очи за момент, после го погледна и бързо добави: — Но би излязла на секундата, ако знаеше, че си тук.
Високият очилат ръководител на състава беше самата невъзмутимост в центъра на урагана. Само пръстите му пробягваха по кларинета, сякаш клапите пареха. Крупа с бебешкото лице беше неговата противоположност — невъзможен вихър, който превръщаше всеки удар по барабаните в пистолетен изстрел.
— Моля те, не си тръгвай, докато тя не дойде — изтърси Мерилин. — Много е нещастна.
— Мерилин…
— Добре де, няма. Знаеш ли колко се радвам? Не съм те виждала от… десет години. Десет години?! Баща ми много те обичаше. Казваше, че ти си единственият луд в цялата тайфа.
— Никога ли не е виждал Фреди Армистед?
— Фреди не беше луд, той беше безнадеждно ненормален.
Кигън се усмихна на спомена, без да иска.
— Помниш ли когато изкопа оня трап и вкара вътре коня? Цял ден го вадиха. И изобщо не разбраха кой го е направил.
— Какво ли е станало с Армистед? — каза тя. — Просто изчезна след дипломирането. А помниш ли Лайл Торнтън?
— Торнтън Пуйката?
— О, Господи, как мразеше този прякор. Ти ли му го измисли?
— Не — каза Кигън неубедително. — Но наистина изглеждаше точно като пуйка.
Тя сви рамене и се закикоти.
— Вярно. Досущ като пуйка. С този мършав врат…
— А какво ще кажеш за човката му?
— Това е жестоко, Франсис!
— Хайде сега, имаше нос колкото бейзболна бухалка.
— Чу ли за баща му? Разорил се по време на кризата, отишъл в Чикаго и скочил от прозореца на хотел „Еджуотър Бийч“ Пуйката се мъчи няколко години, после се ожени по сметка и тъст му му купи място на стоковата борса като сватбен подарък, вероятно за да не го издържа.
— Лайл Луелин Торнтън Трети — каза Кигън. — С такова име няма как да не си богат. Кой ли е прилъгал?
— Вани — отговори Мерилин безцеремонно.
— Вани! — възкликна той. — Вани се е омъжила за Торнтън Пуйката?
— Не можеш да го проумееш, нали? — каза Мерилин. — Една от най-големите мистерии на двадесети век.
— Може би има някой скрит талант, за който не знаем — предположи Кигън.
— Не мисля така отговори Мерилин. — Той просто се забърка в театъра. Откри една двойка, играла в едно шоу на Бродуей, и стана известен. Сега всички мислят, че има страхотен усет. Имат къща на Ист Стрийт 83, на половин пресечка от парка, и още една, лятна, в Кейп Код. — Тя спря за момент и изчисти една конфета от рамото си. — Вани е абсолютно нещастна.
— Нещастна?
— Торнтън се е превърнал в абсолютно страшилище. Отнася се грубо с нея, изчезва по цели дни. Ами да, нали прибра парите това копеле… А тя непрекъснато говори само за теб. За онова лято в Германия.
— Бяха само два дни, Мерилин…
— Но тя не може да ги забрави.
— Ти каква си, сватовницата на Източното предградие ли?